Ръцете ни пречат

12:12:07 ч., 03.03.2017 г.

Неща у дома, които тази седмица паднаха от 180 сантиметра височина:

  • най-голямата купа за салата (счупена)
  • контейнерът с гурме сол (разсипан, макар и здрав)
  • обикновената солница (счупена и разсипана)
  • парфюм (здрав, но за сметка на това откърти малко ъгълче от мивката в банята)

А вчера почти изпуснах един кактус. Подозирам, че единствената причина това да не се случи, беше че въпросната саксия е на 210 сантиметра от пода, а не мижавите 180…

Трели

12:15:49 ч., 10.02.2017 г.

Сериозно обмислям да издиря съседа, който отглежда канарчета, и да му направя подарък някакъв.

Защото сутрин ставаш кисел, поглеждаш през прозореца колкото да установиш, че денят ще е сиво-мрачен отново, отиваш полузаспал в кухнята да си направиш кафе и ги чуваш – пеят, та се късат. И се усмихваш, просто няма как да не се усмихнеш.

Като се има предвид на какво количество канго шум сме били изложени през последните 9 години… Да, съседът заслужава благодарността на всички ни. Да си жив и здрав, човеко!

И весело изкарване…

11:14:49 ч., 24.12.2016 г.

Подходящ финал на тази безподобна година.

Лекичката

15:37:43 ч., 27.10.2016 г.

Обяснявам как се развличам напоследък:

– Чета тука една softcore фантастика…
– Това пък какъв жанр е?
– Такъв, в който не избиват всички главни герои, планетите на избухват, цивилизациите не загиват и от самото начало знаеш, че добрите ще победят, а четеш само да разбереш КАК точно ще го постигнат. И не губиш кой знае колко много нервни клетки в съспенс.

Защото наистина ми писна от драми, мизерии и маразми.

Есен-не-не-не

00:23:49 ч., 22.09.2016 г.

Тръгнали бяхме да обикаляме някакъв комплекс от затворен тип, а Тото: „Имам малко работа до Ринг Мол, искаш ли да те оставя да попазаруваш там, а като свърша след час и половина – ще мина да те взема с колата и отиваме на огледа?“. ОК, ама не искам в мола, а в Икея, че не съм ходила от години, може пък да са пуснали нещо хубаво покрай новия каталог.

Речено-сторено. Влязох с бодра крачка в Икея в точно 15:00 часа. Обиколих всичко, нищо не харесах, с едни крушки, салфетки и торби за боклук се озовах пред касата. Тото обаче не се обажда… Дилема: да платя и да се прехвърля към мола или да направя второ кръгче докато чакам. Поглеждам през прозореца, струва ми се, че навън се е засибирило, а аз съм по тъничко сако, решавам да си стоя на топло.

Поуморила съм се от миткане нагоре-надолу обаче и затова съм станала значително по-малко критична към асортимента – торбата с покупките почва да се пълни с боклуци. Пликчета, тиксо, гарафа, кутии всякакви, свещи (разбира се), даже някакви цветни клечки за уж декорация.

Отново стигам на касите, отново мъж ми никакъв го няма, на SMS-и не отговаря, почнало е да се стъмва. Затова стоварвам торбата в една количка, че е почнала да ми откъсва ръцете, и правя ТРЕТО кръгче. Което изобилства от импулсивни сграбчвания на всичко лъскаво, което ми се мярва пред очите.

Четири часа и 40 минути след като ме е стоварил в Икея, Тото най-накрая звъни. Готов бил, свършил си работата, идва да ме вземе да ходим да гледаме комплекса, о, то било тъмно навън, какво ще гледаме тогава, хайде да си ходим.

Да ми е жив и здрав! Пренесе безропотно торбите с глупости, че даже и „Ааа, хубави неща си взела, одобрявам“ каза.

А в Икея имат аварийни изходи на всяко кьоше. Надлежно обозначени, разбира се, с огромни надписи:

Авария в централния мозък

И станах свидетел как ТРИ пъти целеустремени българи отваряха някоя от въпросните врати. Първо, един младеж вика на жена си: „Пуши ми се, излизам навън“ и излезе под воя на сирените, окото му не мигна. След това бая зрял чичак се изниза ей така, без да се огледа дори. Накрая някакъв тип чете надписите и се чуди на глас: „Е, какво толкова ще стане ако я отворя тая врата все пак?“… И я отвори. Хилейки се.

А мен ме сърбяха дланите да раздам наказателни шамари.