20:56:32 ч., 31.01.2010 г.
Преди малко Емо публикува дълъг-дълъг текст със слънчеви (и не чак толкова) полетни истории. Тръгнах да коментирам, споделяйки мои случки във въздуха, отплеснах се, написах трилион думи, пък реших, че май е по-добре да спамна собствения си блог. И без това отдавна не ми е идвала музата да пиша…
Та. И аз (като Емо) си имам класация на разните му полети с различните авиокомпании. По принцип съм доволна от почти всички; единствените две, които съм поставила в never again списъка, са гръцките Olympic и италианските Alitalia. Средиземноморският непукизъм, гарниран с головодна надменност и неприкрита грубост на обслужващия персонал, ми дойдоха малко нанагорно.
Най-много съм летяла с Еър България (главно когато се казваше БГА Балкан, де), British Airways и WizzAir. Затова и е нормално повечето ми истории да са с тях. Например Бритиш държат първо място за най-твърдо приземяване. След като почти целият полет от Бостън до Лондон го изкарахме вързани с коланите заради турбуленции, за финал пилотът направо заби тъпия самолет в пистата. Подскочих на седалката, зъбите ми изтракаха, мозъкът ми дрънна. И да, бях много сърдита 
Толкова некомфортно не бях летяла, дори не си представях, че може така да ни лашкат.
Най-свежият капитан ни се падна на друг от Лондон-Бостън полетите с Бритиш. Говореше сравнително рядко, но всяко включване беше страхотен бисер. По глас и произношение напомняше Стивън Фрай малко, смятай дали идеята, че ни вози Джийвс, не ни забавляваше страхотно.
Най-грубите стюарди и стюардеси, на които съм попадала, бяха от NWA — много възрастни всичките, движеха се едва-едва, не отговаряха на повикване, почти липсваха през целия полет, на една лелка пред нас й се караха няколко пъти. Бях с главобол и ми трябваше някаква течност, за да изпия хапче. Наложи се Тото ми да обикаля из самолета и да ги издирва, за да се сдобие с чашчица вода. Екстри като допълнителни напитки с вечерята или втори чай за закуска? Забрави.
Най-приятно пътувахме от Барселона за София с Wizz. Стюардесите им по принцип са безкрайно мили, младички и усмихнати, а точно този път взеха, че ни харесаха с Тото, промоутнаха ни за специално обучени пътници и ни сложиха на най-широките седалки до аварийния изход. През цялото време се закачаха с нас лъчезарно и въобще много ги обичам.
Най-шумният полет беше от София до Атина с Олимпик. Самолетът беше витлов и ВЪПРЕКИ ТОВА една група гръцки студентки надвикваха шума! Пак тогава ни се падна и най-дългото рулиране по пистата, сигурно половин час се връткахме по нея, не знам защо.
Най-много съм се страхувала при едно прибиране от Амстердам. Самолетът беше от „реновираните“ боинги на Еър България, изглеждаше безкрайно мизерно вътре, а на крилата имаше ламаринени кръпки! Тото настояваше, че това не било опасно, какво толкова, ама аз през цялото време си представях как ще се обезкрилим, самолетът ще направи винт и ще се фрасне със страшна сила в там над каквито планини прелитахме. А, бе, умрях от ужас около сто и петдесет пъти. Всяка вибрация я усещах като начало на разпада.
Полетът, за който най-често се сещам, е от най-детските ми години. Прибирахме се семейно от морето, някъде зад нас седеше съвсем малко момченце, сигурно на 3-4 години, не повече. В момента, в който самолетът отлепи от пистата, хлапето ревна с цяло гърло: „Ох, боли, боли, боли, болиииииии! Ох, боли, боли, болиииии!“ и продължи в този тон чак до София. Около него се суетяха всички стюардеси, родителите му, случайни пътници, разпитваха го какво го боли, мамеха го с шоколадчета, милваха го, караха му се… напразно. За секунда дори не се спря пустото църкало, нито пък промени рефрена, все едно си крещеше. След 40 минути кацнахме. И като че ли с ключе го изключиха това дете! Усмихна се и първо изприпка надолу по стълбичката. Навремето доста му бях набрала, а сега… сега тази история е част от семейния фолклор.
Пак ми се пътува!
