Празен километров плаж до Ολυμπιάδα с кристална вода, миди, раци, риби и тишина.

… е как Тото ритна една костенурка по гъза.

Е, „ритна“ е силно казано – малко я побутна с крак само. Гадинката беше изпълзяла по средата на шосето, всички карат като луди, разбира се, нея я беше страх да мръдне и ни напред, ни назад беше опция. А си беше бая едричка една такава, може да ти обърне колата сигурно ако я настъпиш.

Та с внимателно насърчение костенурката бе отведена в сухата канавка.

А няколко километра на юг попаднахме на наводнена канавка, пълна с другия вид костенурки:

… които нямаха нужда от спасяване. За щастие.

А плажът е в основата на Атон, почти недостъпен с кола, защитен и с агресивни къпинаци, но с прекрасен фин пясък, лазурно-кристално море, интересни скали с интересни рибки за гледане, въобще 10/10.

… и поръчахме салата, два вида миди, сотирани маслини, сардини на грил и ципуро. Получихме:

• минерална вода
• препечен хляб със зехтин и билки
• въпросната салата
• и въпросните сотирани маслини, които се оказаха много приятни на вкус каламата
• 200 мл ципуро
• стриди за предястие
• октопод във винен сос за мезе към ципурото
• маринован гаврос
• голям леген с огромни черни миди от ферма – яки, но обикновени
• по-малка купа с дребни миди, които собственикът на ресторанта вадил от скалите два часа преди да ги поръчаме
• порфира – някакъв специален и рядък морски охлюв, от който някога се правела пурпурната императорска боя за дрехи
• сардините на грил
• сиропиран сладкиш за десерт – нещо като твърдо реване, ама с ядки и суперсладко
• шотове сладко-газиран ликьор от рози

И сервитьорът, и собственикът на ресторанта много ни се радваха, че харесваме и опитваме с кеф всякакви черупчести неща, непрекъснато се навъртаха около нас и ни обясняваха какво ядем, как да го ядем и каква му е историята. Масата ни беше за шестима и въпреки това в един момент успяха да я затрупат съвсем с чинии, купи, прибори и чаши.

За всичката тази храна накрая ни поискаха 29 евро.

Става дума за ресторант Amalthia в Ставрос. Препоръчваме.

„Виж ето този фентъзи и sci-fi автор, много добре пише“, вика Веско. ОК, ще го видя. Заредих библиографията му в рийдъра и го почнах.

Четиристотин страници по-късно: „Прочела си точно една трета от първата книга в поредицата, остават ти още около пет дена четене до епилога и други шейсет непочнати тома, горе-долу със същите гаргантюански размери, плюс това авторът продължава да бълва по темата, сигурно ще ти осигури литература за отмятане чак докато се пенсионираш“.

Ето затова никога не съм успявала да харесам фентъзито като жанр. Кой има нерви да чете толкова world building?!

А иначе наистина добре пише човекът, грамотно, с приятен хумор, интересни проблеми за преодоляване е измислил, реалистично изгражда конфликтите, добре развива във времето героите, които са симпатични на всичко отгоре – дори лошите са хора, за които в един момент се хващаш, че им влизаш в положението. Ама само първият том е почти 1200 страници! Трябва му някой добър редактор да се разходи с големите ножици и да ореже поне наполовина текста.

Защото ако още веднъж прочета как е изглеждало небето по изгрев…

Неща у дома, които тази седмица паднаха от 180 сантиметра височина:

• най-голямата купа за салата (счупена)
• контейнерът с гурме сол (разсипан, макар и здрав)
• обикновената солница (счупена и разсипана)
• парфюм (здрав, но за сметка на това откърти малко ъгълче от мивката в банята)

А вчера почти изпуснах един кактус. Подозирам, че единствената причина това да не се случи, беше че въпросната саксия е на 210 сантиметра от пода, а не мижавите 180…