А днес моят малък наследник…

22:13:54 ч., 26.11.2019 г.

Цялото семейство в мола – задължително цирк.

На петата минута синът обявява, че иска до тоалетна. Тръгва с баща си… и половин час по-късно още никакви ги няма. Изведнъж спират музиката и някой обявява крайно неясно: „Дъра-бъра, мрън-мрън-мрън, АНТОНИЯ, мрън-мрън-мрън, ИНФОРМАЦИЯТА“.

Естествено, че ще реша, че детето се е отскубнало от баща си и се е загубило, някой го е намерил, то е казало, че майка му е Антония и сега ме издирват, за да си го взема. Естествено.

Хуквам. Задъхана се изправям на гишето и почти викам: „Къде е детето?!“. Лелята отсреща ме гледа странно: „Баща му си го взе“. „И къде отидоха?“, недоумявам аз. „Ей ги е, отсреща“, пояснява лелята.

Оглеждам се – не ги виждам. Пак се оглеждам – пак ги няма. Лелята услужливо ми сочи с пръст някакви хора, които определено не са мойте хора. И бавно и като на идиот казва: „Ето го Антонио“. Какъв Антонио, бе, аз съм Антония, а наследникът ми е Никола…

Well, най-накрая се разбра, че изгубеното дете е Антонио, не търсили майка му, а баща му, пък моите диванета са някъде другаде и драма с тях няма. Освен че е паднала батерията на телефона на мъж ми, де.

И в този ред на мисли се присетих как точно на годините на сина бях решила, че пазаруването на палто в ЦУМ е мегаскучно, но виж криенето между манекените е яко, и какво като майка ми се загуби някъде, я виж каква интересна лелка-продавачка ме намери, че и с шоколадови бонбони ме черпи. Казах ѝ как се казвам, на колко съм годинки, коя е майка ми и къде последно съм я видяла, пък някакви хора я откриха вместо мен… Е, накрая може да съм изяла един шамар по задника, а майка ми и до ден днешен се кълне, че е била на крачка от инфаркта.

А пък брат ми веднъж си заклещи главата между пръчките на парапета в ЦУМ и викаха пожарникарите да го вадят.

В балона

16:05:07 ч., 15.11.2019 г.

Нито един от най-близките ни роднини и приятели:

  • не пуши
  • не пие Загорка и Каменица
  • не купува Кока-Кола продукти
  • не гласува за статуквото
  • не мисли, че при Тодор Живков живеехме по-добре

Балонът ни е съвършен.

Подробности от пейзажа

01:14:44 ч., 04.11.2019 г.

Детето коментира какво вижда през прозореца на колата:

– Това е Орлов мост и на него има статуи на големи птици. Това е университетът. Той е училище за големи. А това е парламентът. Тук се събират лошите хора.

Добре сме го научили.

Висящо

10:24:02 ч., 02.11.2019 г.

Мърморя sotto voce колко мразя книги и филми с cliffhanger, как трябва със закон да ги забранят или поне още в заглавието да предупреждават, та да не ме подлъгват да ги почвам дори… и почвам да се чудя, разбира се, кой ли пръв е употребил този термин.

The term „cliffhanger“ is considered to have originated with the serialised version of Thomas Hardy’s A Pair of Blue Eyes (which was published in Tinsley’s Magazine between September 1872 and July 1873) in which Henry Knight, one of the protagonists, is left literally hanging off a cliff.

Което ме подсети колко много не харесвах Томас Харди, каква отврат беше Кметът на Кастърбридж, що за дъра-бъра беше налял в Тес от рода д’Ърбървил… и сложих още една огромна черна точка срещу името му.

Хелоуински диалози с детето

12:43:21 ч., 01.11.2019 г.

– Утре всички деца ще са маскирани в детската.
– А, аз ще ги позная по обувките!

dj.gif

– С какви костюми бяха децата?
– Дани имаше маска: като си я сложеше и ставаше вълк, а като си я махнеше… пак беше Дани.

dj.gif

– Ти кой си днес?
– Аз съм страшният скелет, гггррррррр! Обаче никой в детската не се страхуваше от мене…