Back
Върнах се.
Седмицата беше напрегната и с доста перипетии. Като гледам… ежедневието ще продължи да се сипе в същия дух още някой и друг ден. Хубавата случка: Джъсти и Филип се обадиха. Още по-хубавата е, че с Джъсти даже успяхме да се видим вчера. Беше много забавно, макар и a little bit frustrating. Като гледам колко се е променил през последните няколко години, почвам да се чудя дали и аз съм много по-различна от онази, някогашната Антония. Може би, може би. От вчера изпитвам страховита несигурност, плахост някаква една такава, че съм различна от представата си за мен самата. Объркано, нали? Не мога да се изразя по-точно, да придам по-разбираема форма на страховете си. Поне не и в момента.
Та… С Джъсти поклюкарихме и от приказка на приказка стигнахме до голямата краста, а именно фотографията. Хлапето се мотае из света с един Nikon и снима. И обеща да си направим съвместен фототур из София. Има какво да ме научи. Живот и здраве, в петък се пазете по улиците 🙂 В замяна аз ще му уредя срещи с подходящи хора, на които да представи портфолиото си. Мисля, че ще можем да му създадем правилните контакти.
Говорих близо час със Спас, приятел на Никола, който учи ПР в СУ. Беше предизвикателно. Спас е много умен, разсъдлив, с хъс. Има attitude и не се колебае да го демонстрира. Същевременно той няма никакъв опит на бойното поле. Интуитивно стига до някои истини, но естествено не успява да види подводната част на айсберга. Възгледите му са някаква много очарователна комбинация от цинизма на знаещия и младежкия идеализъм. И аз ли съм била така преди 15 години?
В края на вчерашния ден установих, че съм загубила тренинг и че обикалянето от заведение на заведение ме уморява смъртно. В началото на днешния ден пък отново ме задраска гърлото. А точно в момента се каня да изляза на балкона и да почна да крещя „Спрете тая чалга, бе!“. Някакъв мизерник пуска сръбско от преди 20 години и дъни казачок над главата ми. Аман.
