Реминисценции
Вчера се видяхме и с Филип — за малко, за кратко, но пък пълноценно и емоционално. Говорихме за неговите планове to settle down в България, за нашите планове да покоряваме Бризбейн, за преимуществата и недостатъците на подобни промени в живота ни (Филип разбра решението и мотивите ни и ни подкрепи!), за общите ни приятели (всичките, ама всичките са в чужбина — САЩ, UK, Италия, Чехия, Словакия, Унгария, Холандия, Канада, Афганистан и къде ли още не), за общото ни минало… Поразвързахме си езиците и май твърде много от бурната ни младост разказахме на Тото, надявам се, че не сме го уплашили с ексцесийно поведение 🙂
Спомнихме си и прословутата реплика от 1997-ма май, когато, изпращайки поредният емигриращ forever от България, Филип изстрада на глас: “Антония, Антония, останахме аз, ти и кашпите пред Народното събрание…”. И как скоро след това и той замина, а аз реших все пак да не завързвам приятелство с гореспоменатите кашпи, че на твърде гадно място са ги забучкали. Добре, че вече имаше свободен достъп до Internet — мейли, instant messengers, т.н. летяха до всякакви странни дестинации. После връзките почнаха да се късат една по една, всеки задълба в проблемите на живота. Загубихме се.
Голямо говорене падна.
Както и да е. Филип се прибира за 10-на дни следващата седмица и решихме да се поразходим из околностите на София заедно. Ще бъде забавно~
