Отчетно

На кого се падна паричката от питката? На Антония! Късмет, Антония, имаш нужда от него!

И въпреки, че си легнахме чак към 2 сутринта – днес се събудих ококорена още в 6:30. Хич не ми се спеше, вилнееше ми се нещо. Направих едно кръгче в кухнята, но там е неуютно едно такова, непразнично. И е пълно с храна 🙂 Затова пак се закотвям пред компютъра, само тук мога да се концентрирам май. Пък и не вдигам шум.

Чудех се с какво да уплътня времето до ставането на Тото… Не ми се четяха новини или блогове, не ми се занимава с игри или филми. И се сетих, че имам да отчитам доста неща, свършени по Сто идеи. Които все отлагах по незнайни и за мен причини. Ще започна с #41. Да намеря своя детска снимка и да я поставя в рамка на бюрото.

Антония на 45 дни с току-що продупчени уши 🙂 Снимал ме е чичо ми (който бтв се казва Антон), а майка ми ме е преобличала няколко пъти за "фотосесията". Най-хубавото гардже на мама. Поставих тази снимка в рамка и я сложих на секцията, че бюрото ни е твърде малко за допълнителни декорации. Малко егоцентрично изглежда – обикновено хората рамкират снимки на други люде, не свои собствени. Но някак имам чувството, че това малкото бубулече в червената рокля е tribute към нещата, които човек загубва, забравя и пренебрегва по пътя.

Продължавам с #35. Да си направя нова тема на блога със снимки от Корфу. Снимката най-отгоре на този блог е на един остров до Корфу. Така и не разбрахме как се казва точно, защото гърците-екскурзоводи все го наричаха "Мястото, където е заснет Синята лагуна". Цялата снимка изглежда така:

Снимала съм от борда на яхта Ерос. А виждате ли къде е Тото? 😆

И стигам до #30. Да разкажа за отношението си към хладилника ни.

Започвам с едно уточнение. Да, вярно е. Материалист голям съм. Обичам да съм заобиколена от красиви и полезни вещи. И не изпитвам вина за това.

На 15 септември 2000 година с Тото се нанесохме в настоящето ни жилище и се изправихме пред необходимостта за нула време да оборудваме цялата кухня, най-належащ беше, естествено, хладилникът. А не разполагахме с кой знае колко пари. Да не кажа, че май имахме твърде малко налични 🙂 Тогава нямаше кредитни карти, а заемите бяха нещо изключително трудно за получаване. Отначало решихме да сме разумни – ще купуваме по-обикновена техника, за да може да си вземем всичко наведнъж. И се почна едно обикаляне. Две седмици. Отворих и затворих вратите на сигурно стотици хладилници. И категоричната ми оценка на всеки един от тях беше: "Ми… не ми харесва пък." Да, да, хладилник се купува, за да ти върши работа, не за да ти удовлетворява естетическите въжделения. Ама все пак.

Накрая се навихме на компромис – един LG изглеждаше почти прилично, пък и наш познат си беше купил същия модел и беше доволен. Не беше идеален вариант, ама какво да правиш. Отиваме за последен път в Техномаркет Европа, насочваме се към т. нар. консултант, маскиран като риба, сочим съответния модел… И аз мяркам нещо много елегантно и привлекателно на десетина метра от нас. Нов модел Samsung, ама доста скъп за възможностите ни, хич не го и гледай, Антония. Как пък не – отворих вратата му и хлъцнах "Това е МОЯТ хладилник". Беше любов от пръв поглед.

Разровихме документацията, оказа се, че освен, че е супер красив хладилникът е и state of art technology. Договорихме почти приличен лизинг (нещо, което бяхме решили да не правим, защото и двамата мразим да дължим пари). Изплащахме го 4 месеца. И продължаваме да си го обичаме.

В момента върху хладилника е изградена авангардистична пирамида от сто кила комуникационна техника. Този горд символ на дома ни служи за разпределителна точка на Internet достъпа на половин квартал. От една страна ме е малко яд, че красотата и изяществото му са нарушени. От друга – хладилникът ни е толкова як, че отдавна е задминал всичките си събратя по полезност и мултифункционалност. Доказа себе си и продължава да се доказва! Герой!

Публикувано на 25 декември 2005, неделя, в 9:29 am, в категория Сто идеи.