На пазар

Снощи хотелът се напълни — главно млади хора, и главно пушачи. В момента коридорът вони на пепелник, имам чувството, че само минавайки по него дрехите ми са се вмирисали. А толкова ми харесва как цигарите са забранени почти навсякъде тук…

Събитието на деня безспорно е шопингът в Circuit City. Честно казано мислех, че магазинът ще е по-обширен и с по-голям избор. А се оказа, че е с размерите на стандартен Технополис — и горе-долу с подобен набор от стоки. Само дето цените… Цените са поне два пъти по-ниски. Подчертавам: ПОНЕ! Човек време, пари и желание да ги пръска да има. И може цял ден да обикаля от щанд на щанд.

Пътем опитах местния Subway — заслужиха си голяма червена точка. Адски вкусен сандвич, да не кажа, че май-май е най-човешката храна, която съм опитвала тук засега. И ей така, между другото, се случи поредното изгубване Long live Google Earth, GPS и безплатния интернет достъп по заведенията, че иначе не знам как щеше да завърши приключението. Ще спомена, че за „по-кратко“ пътят се врътна и през някакви докове по река Чарлз. А не биваше.

В момента реанимирам в хотела — лаптопът на скута, по телевизията въртят Law and Order уикенд, отпивам кола от вендинг машината на етажа на хотела. Оказа се, че работи не само с монети, а и с банкноти от по един долар. Обаче пуска само газирани напитки, за да се сдобия с вода трябваше да отскоча до Старбъкс, където за първи път видях представител на кръглите американци — някакъв чичо в средата на 40-те, с една глава по-нисък от мен, но за сметка на това биещ ме поне със сто кила. Взе си една торба със сладкиши и се натовари на огромен пикап.

Бтв още не съм свикнала с американското зачитане на лично пространство — струва ми се направо нереално силно развито. Аз самата ненавиждам да бъда докосвана от непознати (и затова по правило избягвам градски транспорт и въобще всякакви тълпи), обаче тук всички са много по-маниакални от мен по темата. Например както си вървя из магазина, зяпайки разните джаджи по щандовете, и на завоя се озовавам лице в лице с някаква дама. Не се докосваме, най-малко на един метър една от друга сме, но въпреки това тя ми се извинява сума ти време, все едно ме е прегазила с количката. По същия начин реагират и хората, с които се разминаваме на вратата на асансьора. Да не казвам колко разтеглени са опашките пред касите. При вчерашната ми разходка из Кеймбридж не си давах много зор да ходя бързо и затова често ме изпреварваха, като престрояването бе придружавано задължително с едно Excuse me, да не би случайно да мръдна точно в момента на разминаването и да разстоянието помежду ни да се скъси опасно. Харесва ми така.

Това, което определено не ми харесва, е сигнализацията по пътищата. Пешеходните светофари са с пиктограми, а не със светлини. На всяко кьоше картинката е различна — човечета, стрелки, ръце, които се движат, махат, мигат… А за едното червено-зелено никой не се е сетил. В резултат пресичането се превръща в някакво висше изпитание за концентрация и съобразителност. Добре, че шофьорите винаги спират на пешеходците. Научих се да се ръководя от тълпата — всички тръгват и аз след тях

И въобще — след като американците толкова се стремят да улесняват живота си, защо допускат такива грешки? Като сметките в магазините: на етикетите пише някаква цена дето е само начална. Върху нея трябва да начислиш таксите, които са в проценти и са различни за различните щати. За ресторантите вече съм мрънкала — остави, че в менюто стойността на ястията е преди данъците ами и на всичко отгоре трябва да се мъчиш и с бакшиша. Според мен заедно с визата от американското посолство трябва да раздават и по един калкулатор. Да се упражняваме.

Публикувано на 10 март 2007, събота, в 11:55 pm, в категория По пътя.