Нито ден без изгубване

Това трябва да е девизът на пътуването ни явно 🙂 Поне засега изпълнявам стриктно плана.

Днешното затриване се случи на няколко нива. От една страна чисто физически загубих пътя, когато на Garden Street свърнах първо наляво, след това надясно, вместо първо надясно, след това наляво. След около 200 метра разбрах, че не вървя в правилната посока, но реших, че мога да стигна до заветното Конкорд Авеню по пресечните улички. Пък и бях попаднала в адски красив квартал и ми беше много приятно да се разхождам из него. От едната страна на улицата имаше църкви с големи дворове, катерички, които подскачаха по клоните на дърветата, странни птици, издаващи още по-странни звуци. На отсрещния тротоар се редуваха частни домове с университетски и фирмени сгради. Между тях нямаше разделителни огради, най-често границата на имотите се обозначаваше с алея, понякога имаше миниатюрна детска площадка или пък цветна леха. Сума ти народ разхождаше кучета – и нямаше как да не забележа, че 90% бяха помияри от най-класически тип. Въобще идилия.

След като ходих близо час обаче, а Конкорд Авеню въобще не пожела да се появи… почти се притесних. Не, че нещо лошо може да ми се случи, кварталът бе просто прекрасен, много богат и определено сигурен. А че скоро ще ме заболят краката, ще се уморя и ще трябва да звъня на Тото да ме намери къде съм и да дойде да си ме прибере с колата 😳 Лошото беше, че и ПЕТТЕ карти на Бостън и Кейбридж, които имам, свършват малко преди пустата улица, на която е хотелът ни, и последните 3-4 мили го карам по усет и по бегли спомени от Google Earth. По улиците не се забелязваше кьорава душа та да питам къде все пак съм успяла да се загубя, нямаше магазини или заведения, в които да потърся помощ. За щастие на едно кръстовище се засякох с кола с отворени прозорци и бързо й се метнах с едно Excuse me, excuse me. Младата двойка отби, излязоха от колата, предложиха ми да ме закарат до хотела, когато отказах – тръгнаха да ми тикат тяхната карта в ръцете, да не съм се мъчела с моята. Беше адски нереално едно такова.

Оказа се, че съм вървяла успоредно на Конкорд и почти съм стигнала до Tria. Оставаше ми около половин миля само. И добре, че беше така, че краката ми бяха почнали да се подгъват вече.

А изгубването в емоционален план се случи рано зарана, когато с бодра стъпка връхлетях в метрото, планирайки да отскоча до Бостън за разходка по Freedom Trail. Времето беше прекрасно в сравнение с предишните дни – температурата беше около 7оС, вятър почти не вееше, слънчице надничаше иззад облаците. Обаче… не успях да разгадая как работят автоматите за продажба на билети за метрото. Въртях се няколко минути около тях, натисках всякакви копчета, оглеждах се да видя някого, когото да попитам къде да пъхна парите, но бях сама. И накрая се врътнах и излязох навън, тръшнах се на една пейка и половин час гледах как някакви чавенца се опитват да карат зимни кънки на пързалката пред Charles Hotel. Релаксиращо.

Самообслужването е много тачено тук. Предполагам, че ако си му свикнал – ще ти хареса. Само дето за новодошли като мен си е много натоварващо. Например в заведенията. Никога не знаеш дали първо се плаща и след това ти дават храната, или пък си товариш всичко на табла и чак накрая получаваш сметката. Засега намерих само един ресторант със сервитьори. Може би защото се мотая из студентски град като Кеймбридж, може би защото по-изисканите заведения са из скритите улички, не знам. Днес например обядвах в нещо като Тропс къща. С тази разлика, че сам си сипваш храната, сам си наливаш питието. Единствено ако искаш сандвич се обръщаш към обслужващия персонал – на една бланка отбелязваш с чекче какъв хляб искаш, какво месо, какво сирене/кашкавал, зеленчуци, сосове.. След това с храната, напитките и листчето отиваш на касата и плащаш. Сметката ти зависи от броя храни, а не от количеството. Т.е. може да си препълниш чинията, може само малко на дъното да сипеш – все тая, цената е една. Добре, че се лепнах на една дама на средна възраст, проплаках, че не ми е ясен реда в заведението и тя ме поведе едва ли не за ръка 🙂

Немалък проблем за мен се оказа фактът, че по-голямата част от обслужващия персонал са чужденци. Всъщност единствено из книжарниците попадах на хора, говорещи правилен английски. Всички останали са испаноговорящи, китайци, индийци и т.н. И говорят с невероятни акценти, които аз определено ги разбирам адски трудно. И се получава един счупен телефон… не си е работа 🙂 Отначало се шашках, ама още на втория ден махнах с ръка, голяма работа, ако трябва – ще си помагаме с жестове, ама все ще се разберем някак.

Ооо, да кажа как на два пъти ме гледаха с нещо като страхопочитание 😀 И то заради факта, че съм от България! Първият път една испаноезична камериерка зяпна, като ме пита от къде съм. „Ооо, аз знам България, тука имаше една жена на рецепцията, говореше и английски, и испански, и руски! Вие много езици знаете… А аз като дойдох преди 14 години в САЩ – хич не знаех английски и ми беше много трудно“. Всъщност милата тя говореше английски горе-долу като Теда, дето го учи от една година. Разбирах я изключително трудно.

Вторият път пък беше в Circuit City – младежът-консултант се впечатли, че сме от Европа, де, мисля, че нямаше идея какво е това България 🙂 Ама пак си беше едно сгряващо такова, гордо дори.

Бтв наложи се за пореден път да въртим часовниците: първо беше преминаването на Гринуичко време, след това на Eastern time (GMT – 5), днес пък ни споходи лятното време. Което си е адски иронично, де, така като гледам лятото няма да го бъде скоро по тези места. От хотела ни бяха оставили бележка с предупреждение за промяната. И съвет – ако не се справим сами със ситуацията, да се обърнем към рецепцията, там щели да ни дадат подробни инструкции какво да правим 😆

А снимки все още нямам. Вчера заредихме батериите на камерата, а днес като излизах взех фотоапарата… които издъхна при второ щракване. Голяма съм заспа.

Коментари

  1. Gravatar Владо Георгиев
    01:45:12 ч., 12.03.2007 г.
    1

    Беше адски нереално едно такова.

    Що? Хората са се опитвали да помогнат и това (поне според мен) е най-логичното действие – или да те закарат, или да ти помогнат с каквото могат… Аз бих постъпил по същия начин :-).

  2. Gravatar Elena
    02:03:33 ч., 12.03.2007 г.
    2

    Антония, много интересни разкази. Напомнят ми на моите начални впечатления, които съм забравила сега и ситуации, които преди 8 години много ме впечатляваха сега ми се струват нормални и ми е готино да си припомня усещането, че тази страна е интересна и различна 🙂
    Желая ти по-малко загубвания.
    Коя е следващата ви спирка?

  3. Gravatar moon
    11:28:11 ч., 12.03.2007 г.
    3

    Изгубването за мен е най-интересната част от всяко пътешествие 🙂 Установих, че с известно нетърпение очаквам продълженията на приключението :).

    Дано занапред да имаме поводи да се гордеем че сме българи. Усещането е много приятно наистина.

  4. Gravatar Димитър
    18:23:33 ч., 12.03.2007 г.
    4

    И аз чакам с нетърпение следващите истори, както и снимките.

  5. Gravatar lyd
    21:24:12 ч., 12.03.2007 г.
    5

    хей, антония, добре че отиде в бостън и имаш повече време за писане 🙂 това са страхотни текстове! искам още! и дано намираш повече време и като се върнеш 🙂

  6. Gravatar Dark_Lord
    04:57:19 ч., 13.03.2007 г.
    6

    Добре дошла в САЩ! 😉

  7. Gravatar Антония
    21:06:58 ч., 13.03.2007 г.
    7

    @Владо: и аз съм дружелюбна и готова да помагам, и съм подготвена за американската приветливост, ама в случая ми дойде малко много 🙂

    @Елена: да, човек много лесно привиква към хубавото 🙂 Честно казано, чувствам се много добре тук, въобще не като в чужда държава. И съм сигурна, че ако имах познат, който да ми разкаже за някои от най-основните ежедневни чалъми – съвсем лесно щеше да ми е. Мисля, че от часовата разлика и от напрежението преди тръгването малко бях дезориентирана първите дни. Знаеш как е като ти се препълни буферът с впечатления 🙂

    @moon: права си, много е вълнуващо да загубиш пътя, особено на красиво място. И сигурно, естествено 🙂 Неочакваните открития са някак най-запомнящите се и сладки.

    @lyd: аз и от София мога да пиша какво ми се е случило през деня и какво си мисля по повода, ама познай дали в по-голямата част няма да е оплакване и дали 99% от хората в китната ни родина няма да са изпитали същите неволи 🙂

    @Димитър: хич не обещавам, че ще извадя хубави снимки, аз съм пишман щракач 🙂 Пък и нямам подходящ софтуер за сваляне и обработка на кадрите… Ще видя какво мога да направя 🙂 Обаче за писането – ще пиша!

    @Dark_Lord: добре заварил 😉

Leave a comment