Miami or burst

Южна Каролина беше наистина разочароваща. Тук попаднахме на единствената неприятна тоалетна през целия път (за справка, най-яките тоалетни бяха в Бостън и във Вирджиния, невероятно чисти, добре организирани и винаги безплатни). Пак тук за първи път видяхме класически реднекове: развлечени и мръснички дънки, тениски с надпис Харли Дейвидсън, несресани коси и огромни тръкове. А жените им бяха по клинове (въпреки трийсетте кила мазнина, от която спешно трябваше да се отърват), намачкани палаткоподобни тениски и гуменки на бос крак, косите прибрани под бейзболни шапки, лицата уморени и негримирани. Много подтискащо.

Джорджия ни дойде като глътка свеж въздух. Слънчев, красив щат. Захвърлихме окончателно по-тежките дрехи, че и чорапите даже. Пролетта вече преваляше там, чак към лято биеше. Цъфнали дървета, зелена тревичка, слънце. А нашата бяла кола биеше на черно от праха и калта на северните щати. Чак срам да те хване. Затова и една от първите работи, които свършихме веднъж като влязохме във Флорида, беше да се отбием на бензиностанция с автомивка. Първото ми минаване през четки, пяна и пръскачки 🙂

И докато Джорджия беше някак спокойна и приветлива, то Флорида определено ни дойде твърде интензивна. Страшно много пътни знаци (добре дошли за нас, и без това ни се струваше, че през по-голямата част от времето бяха твърде недостатъчни), мигащи указания, ярко оранжеви колчета, обозначаващи пътя. Отначало недоумявахме защо е така, обаче скоро се сетихме: ами нали го водят пенсионерския щат. Всичко трябва да е максимално подробно и улеснено. Одобрявам такива мерки!

Прелетяхме покрай небостъргачите на Джаксънвил, охкахме и ахкахме, преминавайки през плетеницата от магистрали – една над друга, виещи се в сложни детелини и същевременно адски лесни за преодоляване, без да разчитат грам на случайност или късмет, а залагат максимално на МАСА указателност. За разлика от северните им събратя, където се разчита доста повече на интуицията на шофьора – свирепо неудобно за новодошлите.

Rest areas са изобилни и не са комерсиални като през останалите щати, а са обществени. Има само тоалетни, беседки, вендинг машини с безалкохолни, сладолед и джънк храни. Както и знак „Пазете се от отровните змии“ 😯 Отлично разположени са по изходите от магистралата, а след тях максимално лесно може да се включиш отново в движението. На всичко отгоре попадаме на нова outlet area! Много по-малка е от тази в Северна Каролина, но пак е поне километър дълга. Този път е дневно време и естествено спираме за пазар. Хоп едни кожени чехли от Gap за Тото срещу $18, хайде малко бельо Victoria’s Secret за Антония за почти никакви пари, няколко блузки за капак. Обичам така!

И така по пътя, по пътя, та в Маями Бийч. Отседнахме в Days Inn на Collins Ave и 41 улица. На рецепцията седеше адски груб кубински емигрант (бтв научих се да ги разпознавам – говорят на техен си език, който е различен и от мексиканската, и от стандартната версия). Да, имали стая срещу $169 без таксите. Които по всяка вероятност са 20-30 долара отгоре. По някаква случайност Тото беше забърсал някаква рекламна брошура от един Subway във Вирджиния – помислил си, че е описание на хотелите във Флорида. То се оказа, че съдържа купони за намаления. И съответно като я тропнах на рецепцията, цената веднага падна на $80.

Хотелът трудно би додрапал до 3 звезди в Европа, макар че се кичи с 4. Лобито е блестящо, фасадата също, обаче стаите… Да, чисти са, през прозореца се вижда океана, да, само да прескочиш балкона и си на плажа. Ама боята е на петна, мебелировката е износена, телевизията се заплаща, персоналът е необучен и откровено дразнещ (например една рецепционистка, която ти дъвче дъвка с широко отворена уста, пренебрегва въпросите ти и само дето една майна не ти тегли, та да те разкара). Само valettes са много учтиви, милите хлапета, ама пък ние отказваме да ги ползваме. Офертата, която вкарва хотелът, не ни допада: $18 долара за паркинг, който се обслужва от техен персонал. Т.е. всеки път като ти закарат/докарат колата, трябва да им даваш и бакшиш. А ако паркираш на улицата пред/до хотела – през нощта е безплатно, през деня има parking meters за по $1 на час.

Въобще навсякъде в Щатите се натъкваме на подобни недомислици според нас, удобства според местните. Ако малко те мързи – веднага намираш някой друг да свърши работата вместо теб за сравнително малко по тукашните стандарти пари. Outsourcing.

Пристигайки в Маями Бийч се радваме на 26 градуса, слънчице и море под прозореца. Събуждайки се на сутринта обаче… Дъжд и вятър на талази! О, как не ни вървеше. Разходихме се по плажа, по крайбрежната алея, по улиците. Докато не ни връхлетя ама адски пороен дъжд един такъв, блъскащ направо. Затова отскочихме за един бърз обяд в спортен бар: сьомга за Тото, нюйоркска пържола за Антония. Всъщност избрахме две от общо шестте нормални ястия. Всичко останало бяха различни сандвичи и снаксове.

Маями Бийч прилича на едни по-еклектични Златни пясъци. Нямат много място на разположение, затова растат на височина. Хотел до хотела, кой от кой с по-блестяща фасада. Улиците са тесни, с по едно платно на посока най-много, често даже са еднопосочни. Това да се опитваш да стигнеш някъде с кола – невъзможна мисия. И хора, хора, хора. Предимно млади и полуголи, разбира се 🙂

Ако си купонджия и харесваш безкрайния нощен живот и дългите пясъчни плажове – това е твоето място, определено! Ние… Ами ние предпочитаме по-закътаните местенца с по-малко хора. Не, че не ни хареса Маями Бийч, хареса ни. Но не бихме успели да си починем на такова място. По-скоро бихме се натоварили от шума и наситеността: цветове, яркост, агресия, всичко се опитва да ти привлече вниманието, да изпъкне, а не да се слее с околността, да стане част от цялото. Красиво, определено. Забавно. Но не и релаксиращо, не.

Leave a comment