Рекламен билборд на хотел: Come taste our nuts!

Най-накрая у дома, най-накрая отспала си, но не и отпочинала. Чувствам се страхотно напрегната. Дали заради 18-те часа сън, дали заради трите кафета, които обърнах за около половин час… Докъде бях стигнала с описанието на приключенията си?

Разказах вече за преодоляването на разстоянието от Бостън до Ню Джърси. Сега, след като пропътувахме три пъти по-дълго разстояние по магистрала I-95, мога да потвърдя, че просто условията бяха ненормални – и затова ни беше толкова трудно. Тъмно, мъгливо, снежно/дъждовно. И безлюдно. Тото ми направи забележка, че както съм писала излизало като да сме се губили подобно на Хензел и Гретел. Всъщност не става дума за нищо подобно. Просто на някое от разклоненията по пътя поемахме в неправилна посока, GPS-ът веднага ни известяваше за грешния избор, а ние почти веднага (май 15 минути беше най-най-дългия период) успявахме да се върнем на вярното платно. Което си е нищо направо, обаче някак винаги успявах да се уплаша, че ще попаднем при върколаците (справка: която и да е книга на Стивън Кинг).

Любимата ми част от пътя беше New Jersey Turnpike, т.е. I-95 през щата Ню Джърси. Идеално шосе, а камионите, тези чудовища, бяха изведени в отделна лента! Все още се виждаха купчини сняг наоколо, но пък температурата определено беше над нулата. Смених двата пуловера с тениска и жилетка, че и даже не се закопчах. Изключих отоплението на седалката. В Делауер се наложи да спрем за малко вентилационната система на колата, защото замириса на пластмаса и гадни лекарства. Вонеше направо. Не знам нищо за този доста миниатюрен щат освен, че е обявен за офшорна зона – и просто не се сещам да потърся инфо за него.

Затова пък в Мериленд беше вече +15-16 градуса и спряхме парното направо. Обядвахме в Роуздейл, малко преди Балтимор – и се разхождахме по тениски с къс ръкав. Чувствахме се някак като у дома си, нали колата ни беше с местна регистрация 🙂 Тук за първи път имахме време да огледаме хората наоколо, сградите, улиците. В ресторанта имаше: група юпита, семейна двойка пенсионери с огромен осемдесетарски Кадилак, няколко мами с дечурлига, двама костюмари на средна възраст (единият беше с гола глава и обица на горната част на ухото), няколко самотника с вид на камионджии… Всичките дебели. За обслужващия персонал да не споменавам направо.

Както и да е, продължихме пътя си на юг. Балтимор, Вашингтон, Александрия, Фредериксбург, Ричмънд. Вирджиния ни хареса ама много. Временцето беше чудно пролетно едно такова, хората бяха усмихнати и учтиви, храната ни беше вкусна. При Александрия попаднахме на първото магистрално задръстване. Второто беше до Куонтико. А какви странни конструкции има около Куонтико… Извънземни направо!

Искаше ми се да имаме няколко дни за разходка из Вирджиния, определено си заслужава този щат. Обаче… Трябваше да бързаме на юг. И хоп, озовахме се в Северна Каролина. Където хич и не спирахме, направо прелетяхме през нея.

В Южна Каролина попаднахме на единствената част от пътя, по която имаше дупки. И яко ченгета! Ограничението на скоростта скочи на 70 мили в час, обаче нямаше много смисъл в това, защото магистралата се стесни до 2 платна на посока, камионите бяха повече от колите и само се пречкаха, пък и през цялото време си на нокти дали няма да изскочи полицейска кола от храстите (защото наистина се криеха сред зеленината и дебнеха, съвсем като нашите катаджии).

Хотелът, в който спахме, пък беше близко до ужасното. Отвън изглеждаше много добре, прясно боядисан, излъскан, поддържан. Влизаш в стаята и на пръв поглед е ОК. Хубави мебели, сравнително нови. Само дето отгръщаш завивките и установяваш, че чаршафите са износени, банята е захабена и като цяло едно голямо дезинфекциране на всичко би било добра първа крачка към превръщане на стаята в нещо що-годе подходящо за обитаване.

Кофти край на иначе симпатичен ден, но не си го сложихме на сърцето. Продължихме напред.

Коментари

  1. Gravatar Мария
    17:41:41 ч., 25.03.2007 г.
    1

    Добре дошла отново у дома! Следях разказите за пъутването в Америка с голям интерес. Просто начинът, по който описваш е много завладяващ. Даже последните няколко дни малко се притесних, че не си подавала нова информация, но пък реших, че е подари пътуването и натрупаната умора от него.
    Пожелавам ти пак да отидете на екскурзия в Америка за повече време и да видите нещата, за които не е имало време сега. 😉

  2. Gravatar Антония
    23:00:09 ч., 25.03.2007 г.
    2

    Добре заварила, Мария 🙂

    Не бях писала защото пътувахме много бързо, нямахме време, пък и по пътя на юг достъпът до мрежата е много ограничен, не е като в Бостън, където навсякъде имаше свободни wi-fi мрежи. Иначе не бих се отказала да блогвам, в никакъв случай. Адски уважавам споделянето на информация – а какво по-ценно от разказването на истории и впечатления от първа ръка?

    Бих искала следващото дълго пътуване да е не до Америките, а до един друг отдалечен континент: Австралия. Това е най-пленителното за мен място на света, притегателно, направо нереално. А като по-близки дестинации сме си заплюли някои европейски точки. Тото вика, че след 2300 километра каране из САЩ – вече нищо не може да го притесни като път!

  3. Gravatar Мария
    12:59:25 ч., 27.03.2007 г.
    3

    Значи ти пожелавам пътуване до Австралия 🙂 Аз също съм любопитна какво е там – харесвам сладкия австралийски акцент и филмите за тази част от планетата 🙂 Имам няколко колеги, които отидоха на стаж там и казват, че определено трябва да се види 😉

Leave a comment