Рекламен борд на хотел: Come taste our nuts!

Най-накрая у дома, най-накрая отспала си, но не и отпочинала. Чувствам се страхотно напрегната. Дали заради 18-те часа сън, дали заради трите кафета, които обърнах за около половин час… Докъде бях стигнала с описанието на приключенията си?

Разказах вече за преодоляването на разстоянието от Бостън до Ню Джърси. Сега, след като пропътувахме три пъти по-дълго разстояние по магистрала I-95, мога да потвърдя, че просто условията бяха ненормални — и затова ни беше толкова трудно. Тъмно, мъгливо, снежно/дъждовно. И безлюдно. Тото ми направи забележка, че както съм писала излизало като да сме се губили подобно на Хензел и Гретел. Всъщност не става дума за нищо подобно. Просто на някое от разклоненията по пътя поемахме в неправилна посока, GPS-ът веднага ни известяваше за грешния избор, а ние почти веднага (май 15 минути беше най-най-дългия период) успявахме да се върнем на вярното платно. Което си е нищо направо, обаче някак винаги успявах да се уплаша, че ще попаднем при върколаците (справка: която и да е книга на Стивън Кинг).

Любимата ми част от пътя беше New Jersey Turnpike, т.е. I-95 през щата Ню Джърси. Идеално шосе, а камионите, тези чудовища, бяха изведени в отделна лента! Все още се виждаха купчини сняг наоколо, но пък температурата определено беше над нулата. Смених двата пуловера с тениска и жилетка, че и даже не се закопчах. Изключих отоплението на седалката. В Делауер се наложи да спрем за малко вентилационната система на колата, защото замириса на пластмаса и гадни лекарства. Вонеше направо. Не знам нищо за този доста миниатюрен щат освен, че е обявен за офшорна зона — и как няма да го обявят, без подобни данъчни хватки никой не би живял на това токсично бунище май-май. Направо прелетяхме оттам, хич и не помислихме да спрем.

Затова пък в Мериленд беше вече +15-16оС и спряхме парното направо. Обядвахме в Роуздейл, малко преди Балтимор — и се разхождахме по тениски с къс ръкав. Чувствахме се някак като у дома си, нали колата ни беше с местна регистрация Тук за първи път имахме време да огледаме хората наоколо, сградите, улиците. В Wendy’s имаше: група юпита, семейна двойка пенсионери с огромен осемдесетарски Кадилак, няколко мами с дечурлига, двама костюмари на средна възраст (единият беше с гола глава и обица на горната част на ухото), няколко самотника с вид на камионджии… Всичките дебели. За обслужващия персонал да не споменавам направо. Бяха се разделили на две групи — дебели мексиканци, които говореха на испански помежду си, и дебели негри, които май използваха английски, ама не съм сигурна. Изключително се дразнех всеки път когато ме питаха за нещо на странен линго, особено когато за капак използваха и вътрешно-фирмени термини, дето чужденец няма как да подозира какво означават! По няколко пъти ги карах да повтарят изречението си и те всеки път го плюеха по същия ужасен начин! Накрая махвах с ръка и казвах Whatever. Когато се случи за първи път в Бостън — почувствах се леко унизена, като някакъв лоулайф, дето не може да се справи с елементарна комуникация в чужбина. Обаче след това установих, че с белите нямам никакъв проблем в общуването, те ме разбират, аз ги разбирам без проблем. Освен това те са изключително любезни, учтиви, желаещи да помогнат, за разлика от цветнокожите с вечно лошото им настроение и определена склонност да те нагрубяват… Не мога да забравя как в един магазин за детски дрешки се обърках с номерацията и попитах няколко негърки дали размер 6 означава, че е за 6-годишни деца. Отговорът беше нещо от сорта на „Като не можеш да се оправиш с такива елементарни неща, какво търсиш тук, айде, махай се“ или нещо подобно зло, не ги разбрах добре. За сметка на това една бяла жена ми отговори изключително внимателно, показа ми и различните буквени обозначения, даде пример какви дрешки купува на собствените си деца съобразно тяхната височина… Не знам, не знам, аз след това пътуване в Щатите определено станах още по-върл расист. И не мога да намирам оправдания от сорта на „Ама то не е тяхна вина, че са груби, дължи се на факта, че преди 200 години са били роби“. Как пък не.

Както и да е, продължихме пътя си на юг. Балтимор, Вашингтон, Александрия, Фредериксбург, Ричмънд. Вирджиния ни хареса ама много. Временцето беше чудно пролетно едно такова, хората бяха усмихнати и учтиви, храната ни беше вкусна. При Александрия попаднахме на първото магистрално задръстване. Второто беше до Куонтико. А какви странни конструкции има около Куонтико… Извънземни направо!

Искаше ми се да имаме няколко дни за разходка из Вирджиния, определено си заслужава този щат. Обаче… Трябваше да бързаме на юг. И хоп, озовахме се в Северна Каролина. Където хич и не спирахме, направо прелетяхме през нея. Привечер минахме покрай прословутата Outlet area. Направо ми изтръпнаха ръцете като си представих какво е да пазаруваш там! Представете си няколко мили с магазини на суперяки брандове като CK, Tommy Hilfiger, всички спортни марки (Nike, Adidas, Reebok и т.н.), бе какво да изброявам, важното е, че цените са с 25-50-75% по-ниски отколкото в редовните магазини! Кофти, че беше вече късно и бяха затворили. Иначе смятай колко часа нямаше да има сила на света, която да успее да ме измъкне от там.

Южна Каролина съкз биг тайм. Единствената част от пътя, по която имаше дупки. И яко ченгета! Ограничението на скоростта скочи на 70 мили в час, обаче нямаше много смисъл в това, защото магистралата се стесни до 2 платна на посока, камионите бяха повече от колите и само се пречкаха, пък и през цялото време си на нокти дали няма да изскочи полицейска кола от храстите (защото наистина се криеха сред зеленината и дебнеха, съвсем като нашите катаджии). Хотелът, в който спахме, пък беше близко до ужасното. Отвън изглеждаше много добре, прясно боядисан, излъскан, поддържан. Влизаш в стаята и на пръв поглед е ОК. Хубави мебели, сравнително нови. Само дето отгръщаш завивките и установяваш, че чаршафите са жълтеникави и с дупки, банята май никога не е била мита и като цяло едно голямо дезинфекциране на всичко би било добра първа крачка към превръщане на стаята в нещо що-годе подходящо за обитаване.

Кофти край на иначе симпатичния ден, но не си го сложихме на сърцето. Продължихме напред.

Публикувано на 25 март 2007, неделя, в 5:29 pm, в категория По пътя.