Неочаквана отбивка
Ще си тръгваме. Вадя любимия си бежов панталон, бяла блуза с розова щампа, розовите обувки – решила съм да летя добре облечена, изискана даже. Да-да, правя си сметката без кръчмаря.
Правим разходка по плажа, вълнението е огромно и затова се пазим далече от водата. Избързвам напред, Тото снима нещо и се бави. За секунда се обръщам да погледна къде е Тото. И в този момент една вълна ме блъска, залива ме до кръста чак! Вир-вода съм. Добре, че духа силно, та докато стигнем до колата след половин час съм поизсъхнала. Багажът е опакован, та реших да не сменявам дрехите. И добре направих 🙂 Толкова препятствия имах по пътя си, че ако всеки път трябваше да се преобличам – определено нямаше да ми стигнат всички дрехи, които притежавам.
Пристигаме на летището в Маями, чекираме успешно, взимаме си бордните карти, лелката от гишето на British Airways ни казва да сме в 17:30 часа на проверката. Решаваме, че става дума за проверката за бомби и течности и се чудим какво да правим толкова много време – почти няма магазини за разглеждане, не сме гладни, пък и без това има само един Burger King и един суши бар… Пристигаме според нас навреме за джобенето, събуват ни боси и гледат на рентгена даже обувките, пръскат ни в една кабинка със сгъстен въздух (стреснах се, да :-)), оказа се, че не сме терористи и ни пуснаха да влезем. Тото поиска вода, а аз се тръшнах, че нищо не съм си купила от Маями, искам нещо, каквото и да е пък. Да, ама магазините са само два: за алкохол и цигари и за дребни безполезни сувенирчета. Помоткахме се съвсем малко, отправихме се към нашия изход, а там няма никой. Чудихме се съвсем кратко: дружелюбен служител на BA ни светна, че самолетът ни излетял преди 7 минути, а багажът ни чакал на билетното гише!
И така за първи път ми се случи да изпусна полет. При това изцяло по наша си вина: неправилно разбрахме указанията на лелката и не поискахме повече инфо, след това не проверихме по мониторите какво пише за часа на полета ни, не отидохме първо на изхода, а се мотахме в магазина… Е, от друга страна и ВА не бяха съвсем наред: указанията бяха мъгляви и не ни повикаха по уредбата като видяха, че закъсняваме. Другите компании непрекъснато си търсят пътниците: „Господин Мартинес, веднага елате на изход 18, ще изпуснете полета си“. Защо нас ни низвергнаха и не ни повикаха – не знам, не знам.
Бегом към билетното гише: „Ама как така изпуснахте полета, нали навреме чекирахте?“. Ми ей така, на, изпуснахме го, кажете какво ще правим сега. „Записваме ви в списъка на чакащите за следващия полет след 2 часа“. Двата най-дълги часа на света 🙂 Този път не смея да се отделя от опашката, да не би някой да ме предреди и да вземе нашите билети. За щастие се оказва, че имат достатъчно места. Познай дали не съм тичала към изхода направо.
Седим на средните две места на средната редица, адски неудобно. И седалките са по-нагъсто от обикновено май. Не мога да си опъна краката защото металните стойки и на предния, и на задния ред са точно на пътя ми. Заспивам почти веднага, но не за дълго – стюардите ни будят почти непрекъснато с разни оферти за храна, пиене, пак храна, пак пиене. На Хийтроу пристигаме почти съсипани от нерви и умора. С подтичкване отивам до билетното гише и задавам сакралния въпрос: а сега какво? „Сега… следващият полет за България е след 22 часа. Има билети (ура!), но хотелът си го плащате сами, разбира се“. Отидохме да проверим за хотели и се шашардисахме: на летището има един Хилтън, който ни предлага нощувка срещу 300 паунда. Това са 900 лева, бе, хора! О, имало и по-евтини хотели – тези, дето били на другия край на Лондон, били само по 150 паунда на нощ. Завъртя ми се пред очите направо.
Спогледахме се с Тото и единодушно решихме, че толкова пари няма да дадем и това си е. Решихме да подберем най-важните неща за оцеляването ни по улиците и на летището, другото да дадем на гардероб, и да се устремим към меката на туризма. И изживяваме минишок: катинарът на единия ни куфар липсва! Бърз оглед на съдържанието отвътре пък съвсем ни озадачава: липсва само и единствено един малък GPS, колкото кибритена кутия горе-долу. Nokia N800 и фотоапарат Canon SD800 си стоят вътре, почти най-отгоре, барабар с три кила кабели за всичките ни устройства. Странно е, много е странно. Първо, случило се е или на летището в Маями, или на Хийтроу, а ми се струва твърде кокошкарски, джаджата е сравнително евтина и без кабелите си не би свършила никому работа. Второ, дори и да е изкушила някой заблуден хамалин – защо е зарязал другите техники, които са много по-скъпи, пък са и чисто нови? Единственото ми обяснение е, че някое престарало се ченге на летището в Маями е решил да направи допълнителна проверка на съдържанието на куфара ни, счупил е катинара и докато е ровил из дрехите ни, мъничкото GPS-че е паднало незабелязано навън. Какво друго би могло да се е случило?
Оставихме двата куфара на гардероб (по 6 паунда на парче!), купихме карта на Лондон (8 паунда) и се отправихме към метрото. Където отново успяха да ни изненадат с инфо, че бързият влак струвал 15, а обикновеният бил само 4 паунда. В едната посока. За щастие намираме някакво информационно гише, където ни светват, че ще ни излезе по-евтино да си купим целодневен пропуск за 6,70 паунда. И получаваме листовка с подробна карта на линиите, както и предупреждение: до центъра се пътува близо час!
А метрото е много хубаво, наистина. Симпатичен влак, който пътува адски бързо, указанията по уредбата са ясни, седалките са удобни. Слизаме на Южен Кенсингтън, излизаме и заахкваме! Красиво. Хора, каквото и да кажа за Лондон – все ще е малко. Това е най-най-якото място на света. Маршрутът, по който тръгваме, е пределно туристически: през Hyde Park, Speaker’s Corner, Marble Arch, Oxford Street, Oxford Circus, Leicester Square, Piccadilly, Trafalgar и колоната на Нелсън, Big Ben, London Eye, Westminster… Ужасно кофтито е, че сме уморени като за световно и от недоспиване ни тресе. Още на езерото с патките в началото на разходката сме капнали. Добираме се до един Старбъкс (дори кафето в Лондон е по-добро от американското!), посядаме и аз стигам до гениалната идея на деня: така и така имаме карти за метрото, да се възползваме от тях. Правих засечка на метростанциите и забележителностите – установяваме, че се припокриват. О, колко хубаво. И така: метнахме се на метрото за една спирка, слязохме, поразходихме се наоколо и пак в метрото.
Откапаха ни краката, уморихме се съвсем… и пак – толкова хубаво беше. И не само сградите, статуите, градините бяха красиви. Хората на Лондон също ни заплениха. Не бяха красиви, не. Обаче бяха много добре облечени, наистина. Пълен парадокс. Цените на дрехите в Щатите са адски ниски дори според собствените ми български критерии, докато в Лондон са нереално високи. Ако в Бостънския Gap едни дънки са $70-80, то на Острова трябва да платиш 150 паунда за тях, близо 4 пъти повече. Обявили намаление на ризите: стрували не 160, а само 120 паунда. За сметка на това американците по правило бяха облечени много зле, без грам стил, а лондончани… като по списанията! От суперизисканите костюми през спортно-елегантни дрехи та до младежките лежерни одежди – оригинални, привлекателни, добре подбрани, подходящо допълнени с аксесоарите. Да се чудиш как съумяват да поддържат разнообразен гардероб при тези цени.
И речта. Британски английски като от BBC, тук-таме кокни, много чужди езици. Тото чак се учуди, че по улиците има представители на почти всички народи по света 🙂 Вавилон пасти да яде. Точно бях свикнала на американското уважение към личното пространство и се сблъсках (и в преносен, и в буквален смисъл) с лондончани. Побутванията бяха доста основен елемент от уличната култура, определено. Ама то при такова стълпотворение…
По улиците няма кошчета за боклук. Всички хвърлят направо на земята. И пак е по-чисто от София. Как го постигат – не знам, не знам. Но ми харесва. За сметка на това даването на 5-10 паунда за обикновен сандвич не ми допада. Злато ли слагат в тях, диаманти ли, обаче на вкус са отврат! Ей, легендите за гадната британска храна не са легенди. Ядохме 4 пъти, всеки път на различно място, и само в едно италианско бистро на Хийтроу ни сервираха нещо, ставащо за човешка консумация. И ни връчиха сметка за 20 паунда за две кафета, бъркани яйца с наденички (за Тото) и палачинки (за мен). Закуска за 60 лева не е идеалът ми за начало на деня, ама… избор нямахме.
Та огледахме подробно Лондон, измръзнахме (от 26оС на Маями на 10оС със силен студен вятър, шоково си беше), капнахме. Към 20:00 часа решихме, че нямаме сили за повече ходене и се устремихме към Хийтроу. Бяха ни уверили, че може да прекараме нощта на летището, особено като се вземе предвид, че в 6:00 сутринта трябваше да чекираме за полета към София. Виках си, че както спя в самолет – така мога да спя и на седалка на някое от по-закътаните места в Терминал 1. Обаче не бях отчела коварността на летищните власти. Всички пейки бяха алуминиеви, седалките бяха малки, разделени с облегалки една от друга, че и наклонени напред. Т.е. не стига, че са студени, ами и се пързалят (не може да спиш седнал, изхлузваш се), а облегалките пречат да се опънеш легнал на тях. Въпреки че подът беше леденостудена теракота – бая народ се беше опънал покрай стените и спеше така. Хипарското у мен винаги е било близко до нулата, та на подобна крайна мярка не се реших. Ама към полунощ си свалих обувките, надянах едни от зимните чорапи и джитках така цяла нощ. Да, през цялото време почти се разхождах нагоре-надолу из летището – така и така не можех да спя, да седя ми беше твърде нервно, че и малко студено, да стоя права на едно място пък съвършено невъзможно.
В 5 сутринта почнаха да отварят гишетата за чекиране и познай дали не бяхме едни от първите на опашката. Вече спомената закуска в италианското бистро, лека разходка по магазините в безмитната зона (само колкото за пореден път да се зачудя тия хора акъл имат ли та да слагат такива невъзможни цени) и айде на самолета. Който излита с цял час закъснение, естествено. Спахме през почти целите 3 часа и половина, колкото и неудобни да бяха седалките, не можеха да се сравняват с летищните. Кацане, чакане за багажа (дълго), такси до нас, шокът от обгорялата стълбищна площадка, мирисът на дим из апартамента… И един много дълъг сън.
Днес ще сложа Kubuntu на новичкото ми Vaio, ще сваля всички снимки, ще ги подредя – и ще подбера най-добрите за публикуване тук. А Тото обеща да обработи видеото, само да свикнем с поредната смяна на времето. Защото в общи линии за 17 дни въртяхме часовниците цели шест пъти: София, Лондон (-2 часа), Бостън (-5), лятно време в Бостън (+1), Лондон (+5 часа), София (-3), лятно време и у нас (+1). Твърде много ни дойде, твърде много.
Но пък ни беше хубаво.
03:53:51 ч., 26.03.2007 г.
Оф, на Хийтроу и аз съм спала. Няколко пъти: не че се гордея с това. Ужас 🙂
Много хубав разказ.
Искам в Лондон!
07:58:35 ч., 26.03.2007 г.
Хийтроу трябва да го обявят за чистилището на пътешествениците явно – още двама познати се обадиха да потвърдят, че и те са имали подобен гаден experience там 🙂
За Лондон… мисля, че може да се намери начин за по-дълга екскурзия там, ама си трябва подготовка. Не става дума да помъкнем буркани с лютеница от София, естествено. По-скоро за проучване на по-бюджетни хотели и т.н. Защото ако си дадеш малко труд, винаги ще откриеш, че има начин да ти се разминат големите харчлъци – и не говоря за тарикатлък на дребно, а за информиран подход към организирането.
А дали е хубав разказът… не знам. Писах го докато бях в доста странно състояние – джетлагът сам по себе си е доста кофти изживяване, но комбиниран с умора, недоспиване, доста стрес (и положителен, и кофти), еуфория и какво ли още не, наистина може да катурне и по-издържливи от мен хора 🙂 Бях откровена. Сигурно съм субективна, това е нормално. И съвсем не съм политически коректна. Тото ми припомни, че впечатленията ми от това пътуване са всъщност само от един доста тесен коридор в Щатите (по пътя на I-95) и един ограничен квадрат в центъра на Лондон. Е, аз Лондон си го знам, разбира се, но все пак… Може би съм допускала грешки, но те са били неволни и съвсем не злонамерени.
Като препрочитам всичко, което съм писала, се обърквам – излиза, че положителните и отрицателните впечатления са петдесет на петдесет, а това не е така. Почти всичко ни хареса, наистина! Обаче човек така е устроен, да обръща повече внимание на лошото, отколкото на доброто. И затова са небалансирани постингите ми, не от зла воля.
Както и да е, ще имам възможности да се връщам към темата, защото се присещам за един куп неща, които съм пропуснала да разкажа. Като радиостанциите в Щатите: суперяките от Бостън, интересно-разнообразните на Ню Йорк (хванахме дори гръцко сиртаки, по дяволите!), умерено комерсиалните на Ню Джърси и Вирджиния, подчертано за нищо не ставащите от Каролините (кънтри музика на корем, проповедничество и скапан r&b), веселяшки-пенсионерските на Флорида (the best of the 80’s, omigod!). Ей такива дребни уж неща. Които създаваха вкуса на приключението ни. Защото нали подправките са най-важните за едно ястие.
08:33:58 ч., 26.03.2007 г.
Здравей Антония,
Аз по малко по-друг повод. А защо сте сложили техниката в куфара? Да не би все още да важат онези олигофренски мерки за недопускане на електронни устройства и батерии в кабината?
08:52:54 ч., 26.03.2007 г.
Ами според разпоредбите на ВА ръчният багаж не трябва да надвишава 6 кг. Ние бяхме с по един лаптоп, Нокиата на Тото, фотоапарати (един наш, два за други хора), видеокамера, GPSи, телефони, кабели, преходници, захранвания и какво ли още не. Определно бяха много и тежки, не можехме да поберем всичко по раниците. Нямаше да ни пуснат на самолета. Пък и нали ни карат да вадим всички джаджи на летището и да ги пускаме една по една през скенера. Опитвам се да си представя как биха реагирали, ако извадя три фотоапарата и камера и поясня, че са си все наши. А и не ни се плащаха мита. Те и така ни гледаха като отровени при проверките: в единия панер слагаш обувките, в другия е лаптопа, в трети е фотоапаратът, в четвърти пък – само чантата, в пети връхната дреха, а междувременно опашката се е извила до Статуята на свободата сигурно.
И се сетих как на летището в Маями минавахме два пъти през щателните им проверки (заради изпуснатия полет, нали). Първият път всичко беше ОК, никаква засечка. Вторият път обаче обувките ми писнаха на бомба. TSA агентът веднага се развика „Чии са тези обувки, бързо, бързо“, аз си признах с доста страх в гласа, той обясни, че ще ги пусне отново на скенера, „they sound funny“, a аз нямах глас да се противопоставя, така се стреснах. Е, оказа се, че не са заплаха за националната сигурност на САЩ и ми ги върнаха. Ама притеснението си беше значително – нося ги цяла година, пък да не знам, че звучали терористично…
Ей, много интересно се получава – непрекъснато си припомням разни неща, дето са ме впечатлили, пък съм забравила да ги опиша.
10:22:27 ч., 26.03.2007 г.
Добре дошли у дома:))
10:46:53 ч., 26.03.2007 г.
Хей, това аз щях да го напиша! 😛
Приключенията и перипетиите всъщност са най-хубавото около пътуванията.
Едва ли човек може да оцени момента докато се поизгубва, измокря до кости или си пропуска полета, обаче от дистанцията на времето (и сухите чорапи), сте имали чудни приключения 🙂
11:58:26 ч., 26.03.2007 г.
Добре дошла вкъщи! Живи сте, здрави сте – това е най-важното. Сега чакаме снимките (почесвам се гузно за нашите от Тенерифе, но имам оправдание – по-трудно се инсталира Виста от Кубунту, а и ти не си дала снимките още :)).
Мерси за предварителната информация за Лондон. След 2 седмици ние ще изкараме няколко дни там при приятели! Не очаквам да ме изненадат чак толкова с цените, свикнали сме в Копенхаген нещата да не са особено „розови“ ценово. Но с нетърпение очаквам да видя Лондон, чувал съм много хубави неща, а вярвам на твоето мнение, което прави нетърпението ми още по-силно.
13:34:05 ч., 26.03.2007 г.
Добре дошла и от мен:)
Аз бях в Лондон преди две седмици по работа (прибрах се на 6-ти март оттам)…
Да знаех, че ти трябва info за евтин приличен хотел, хехе 😉
Спах на една крачка от King’s Cross, в самия център на Лондон, за 27 паунда на нощ на легло, стая с две легла, имаше баня и тоалетна в стаята, телевизор (не че гледам телевизия) – съвсем прилично… Е, не беше като в Hilton, но от друга страна, само 27 паунда – както гледам, за обяд с два сандвича сте дали повече 😀 (for future reference: хотелът се казваше European Hotel)
За храната – Starbucks за закуска си поръчваш кафе и един-два croissants, евтино и добро (а кафето им е наистина страхотно, плюс това не се пуши, чудеса и красота!:-) … после винаги можеш за обяд/вечеря да си напазаруваш в някой голям магазин – хлебчета, сирене, бе каквото си поискаш, и съвсем не е скъпо (е, скъпо е, ама като за Лондон – добре;-) …и си обикаляш на воля после:)
Аз като се върнах от Лондон и работата ме погълна здраво, иначе все още много ми се пише за разни интересни неща, които видях там:)
С метрото от Heathrow до центъра си е цял час, да, но наистина е много приятно пътуването, и билета е 4 паунда, евтинийка направо… 🙂
После вече може пеша да се обикаля навсякъде, а и така се виждат много повече неща… аз от King’s Cross към Окото на Лондон, и после по Темза и към Picadilly Circus – Oxford Street та чак и до Baker Street 221b… уморително е, ама пък в каква хубава форма влиза човек, като прави 10-20 км на ден пеша 😉
Проверките на летищата са голяма идиотщина, на отиване имах право да взема една малка чанта ръчен багаж ПЛЮС лаптоп (отделно), на връщане на heathrow ми казаха че НЕ МОГА да взема чанта ПЛЮС лаптоп така че чантата (благополучно, за щастие) пътува отделно от мен, дори катинарчета нямаше (не го бях предвидил това)…
Пък пастата за зъби – в отделен плик, мани мани… не са добре тия… На моето гише за проверки минах без събуване на обувките, само лаптопа отделно, колана, якето, монетите… На другите някои си сваляха и обувките, щуротии някакви 🙂
Хайде, добре дошла пак и да питаш за евтин хотел после преди да се отбиеш в Лондон 😀
14:05:00 ч., 26.03.2007 г.
Здравей Антонче!
Добре дошли у дома!
15:41:15 ч., 26.03.2007 г.
@Jan: супер беше, беее, разбира се! Следващият път пак, само да не спим на Хийтроу, моля, че ще пукна ако повторим.
@Дончо: да знаеш аз съм бритофил. Абсолютен маниак съм. Ама пък и на Тото му хареса безподобно в Лондон, така че може да не съм била твърде пристрастна. Цитирам по памет как десет минути след като излязохме от метрото за първи път Тото си възвърна дар слово с едно „Ама тука живеят ли хора?!?“.
А ти не се помайвай и довършвай пътеписа, че ме заинтригува с това Тенерифе. Нали знаеш, че сме фенове на островите 🙂 Я кажи, мястото хотелски-курортно ли е или има шанс да попаднем там на нещо по-автентично?
@Michel: аз да знаех, че ще се отбиваме в Лондон – и сама щях да се разровя за инфо. Все щях да попадна на прилични оферти за нощувка. Ама всичко беше толкова неочаквано…
@Мери: айде този уикенд на парк, а? Събота/неделя щяло да се затопли до 15-17оС, идеално за една разходка. С малките, Джаки, всички направо 🙂 Тото след малко ще се вижда с Дейв и Киро, ама обеща да не разказва подробности без мен 😀
20:17:30 ч., 26.03.2007 г.
@Антония: Ами аз почти го свърших, остана една статия за написване. Последната…, и една обобщаваща, ако не ме домързи.
Иначе определено на Тенерифе има какво да се види. Прочете ли ми статията за вулкана? Ако си я чела, значи явно много зле съм я написал :)…
20:55:48 ч., 26.03.2007 г.
A, прочетох всичко, дето си го писал – включително за вулкана 🙂 Въпросът ми беше по-скоро в посока наличие на уединени плажове, скали за гмуркане, малки китни селца без туристическа напаст, ей такива неща. Че на 4- и 5-звездни хотели съм се нагледала навсякъде по света, а виж, на оригинално тенерифско селце не съм попадала още. Не го искам съвсем диво, в никакъв случай. Ама да не е бетонно като родните комплекси. Аз например в басейн не влизам – като има океан на разположение защо да се топя в хлорната вода? Затова опции като „хипер-убер-мега-огромно място с два басейна, фитнес, спа, джакузи и какво ли още не“ не ме привличат никак. Не носят никакво конкурентно предимство, защото така или иначе ги има по цял свят, нищо уникално няма в това.
Виж разходки с яхти, делфини, вулкани, дайвинг и други подобни екстри са си яко привлекателни 😉 Бтв къде са ти снимките, ааа? 🙂
10:04:18 ч., 27.03.2007 г.
@antonia:
Пускаш си WiFi за 5 паунда на час (скъпо е, ама толкова взимат в Starbucks, например, злодеите:-() (или пък търсиш да се „закачиш“ на някой незаключен рутер) и преравяш интернет, намираш си евтин хотел/хостел и спите като бели хора 🙂 Ама това другия път кто сте в Лондон 😉
Пък колкото до британците и лондончаните – бе къде ги видяхте? Лондон е около 80% чужденци, от Изтока (близкия и далечния), от Африка, от всякъде… Аз срещнах твърде малко британци там… Имаше и много туристи, де, вярно е, ама освен тях самите лондончани бяха повечето чужденци… 😀
Замислил съм си аз една серия, „Travel Notes from London“, ама да видим, дали ще намеря време да стигна до перото и белия лист, …до клавиатурата и екрана де 😉
12:18:59 ч., 27.03.2007 г.
На летището беше 2 паунда на 20 минути достъп – още по-нагли, беее 🙂 Да ти кажа основната ни идея беше „Какво толкова, една нощ на летището, как сме спали едно време по купони, полянки, палатки, тука ще сме на закрито даже и няма да се кривим кой знае колко“. Въобще не отчетохме факта, че не сме правили подобни глупости от години и сме излезли от форма.
Видя ли младежите в червени мундири и чорапогащници? С Тото се сринахме от смях, но ни стана неудобно да ги снимаме директно, някак много папарашки щеше да е. Ей в момента катеря на една галерия снимките, надявам се до довечера да мога да ги покажа. Ама няма да ги обработвам пък, та може и да не са много ставащи за гледане 🙂 Я покажи и твоите документалистики, моооля? 😉
20:30:30 ч., 27.03.2007 г.
Аз наснимах… Поне 2000 снимки съм донесъл от цялото пътуване до Лондон през Милано, и от тях след пресяване има поне около може би 50-100, които си струват да се покажат на бял свят:)
Ще се постарая да ги кача на блога си (или поне The Very Best Of>…) тези дни и ще пусна линк:)
Ще чакам и твоите снимки от Лондон и цялото пътуване:)
21:31:02 ч., 27.03.2007 г.
И аз сортирам в момента… Снимките не са нищо особено, но като за спомен – стават 🙂
21:33:00 ч., 27.03.2007 г.
Хей добре дошла:) Много се радвам че въпреки препятствията е било хубаво!
13:18:04 ч., 02.04.2007 г.
Много свежооооооооо.