Под Балкана

За пореден път доказахме правилото, че колкото по-спонтанно се случва нещо – толкова по-хубаво си изкарваме. Този уикенд беше особено прекрасен.

Веско вече написа отчет за пътуването ни до Копривщица и кратката отбивка до Сопот. Няма смисъл да се повтаряме, затова само ще дам малко подробности и ще споделя някоя и друга снимка.

1. Копривщица

Градчето е идеално за разпускане: хотелите са много, сравнително евтини, поддържани. Но са и мънички, ненатрапчиви, съвсем в стила на Копривщица. Изборът ни за хотел Далия се оказа учудващо успешен при положение, че нямах никаква информация за него и малко стрелях на тъмно с резервацията. Нощувката е 40 лева на двойна стая, обзавеждането е ново (макар и минималистично), банята е супер чиста… какво повече да иска човек.

На площад Априлци има информационно бюро, където може да се купят карти, брошури и прочее агитационни материали. Там са и печатите за книжките със стоте обекта. В съседната купчийница продават билети за музеите: 5 лева за шестте къщи общо.

Снимките са с „мое“ качество, което значи режим auto на Canon PowerShot A95, необработвани, само намалени като размер 😀 Не са някаква красота, но за илюстрация биват.

Не съм снимала кой знае колко от музеите – остави, че в повечето бе забранено, но и самите експозиции не бяха твърде интересни.

За сметка на това хванах котка-Хитлер, жълто цвете от градината на ресторанта и тотовото произведение на изкуството от тръни:

2. Сопот

На тръгване от Копривщица бая се зачудихме дали да се прибираме директно в София или да минем и през някое друго място. Заспрягахме дестинации като Панагюрище, Клисура, даже Карлово. Накрая се спряхме на Сопот – най-вече заради въжената линия до хижа Незабравка и възможността да видим как излитат парапланеристите.

Мисля, че като човек с огромен страх от високо се държах отлично даже. Лифтът е много по-стръмен от драгалевския, на няколко пъти спира и въжетата се разлюляваха ужасно силно, седалките ни подскачаха като гигантско йо-йо, а аз изпищях само веднъж! За съжаление по средата на изкачването запръска дъжд, който ни спря от по-активна разходка по чукарите. Пък и с Тото бяхме с градски сандали все пак, едва драпахме по склона, пързаляйки се по прегорялата трева.

Наблюдавахме парапланеристите от няколко метра разстояние… На мен лично ми се зави свят като видях как скачат в пропастта! Вече съм абсолютно уверена, че никога няма да се кача на roller coaster, за разните парашути, бънджита и прочие истории да не споменавам даже.

Въжената линия се стопанисва (и то добре) от центъра за екстремни спортове Шамбала. Предлагат разни опции за активно чупене на глави като параглайдинг и т.н. Пак те са изградили и поддържат трасето за downhill, което се вие по склона. Даже видях един байкър, който караше по почти отвесната пътека, по която аз бих минала само с пълзене! За съжаление беше твърде бърз и докато вдигна фотоапарата – изчезна зад завоя. Като стрела.

По пътя към София през цялото време си говорехме какви сме будали да живеем в това мръсно място и крояхме планове как да се преместим някъде сред природата, да си построим къщички с двор и градинка, да опънем хамаците на сянка… Някой ден!

Публикувано на 20 август 2007, понеделник, в 3:41 pm, в категория По пътя.