Мрачновато

Вчера беше един hell-of-a-day.

Всичко започна още със събуждането ми – дланите и стъпалата ме сърбят ужасно. Оказа се, че са целите на червени петна, явно съм направила някаква алергична реакция. Правя разбор какво евентуално би могло да я е причинило и до никъде не стигам. Просто никога не съм имала каквато и да е алергия. Отхвърлям идеята да се срещам с личния лекар, а направо се устремявам към зъболекаря, който ме светва, че едно от лекарствата, мацнати върху голямата пломба, било съдържало кортикостероиди и можело то да ме дразни. Oh, well…

И ме мята на стола. Който е като уред за тренировка на космонавти: върти се на всякакви посоки и обикновено краката ми са на по-високо ниво от главата. Още един допълнителен щрих към цялата зъболекарска система за инквизиция на хората. Защото проблемът не е само в болката, о, не! Смазването на самочувствието, унижението – това е истинската мъка. Някакъв непознат пипа устата ти, нарежда „Отвори! Дръж така! Наклони! Не мърдай!“. Не ти оставя никакъв избор, правиш каквото иска от теб, господства.

Бих оприличила изживяването на принудителен секс. Макар че ако упойката не е хванала добре ще го нарека направо „изнасилване“.

Стискам здраво очи докато съм на стола, опитвам се да игнорирам натрапника. На въпросите му отговарям с „Да“ и „Не“, размахвайки показалец. Стомахът ми е свит на топка, едва дишам, пък и нали вися надолу с главата…

Излизам от кабинета, до входната врата има огромно огледало, поглеждам се: пребледняла, с размазан от стискането на очи грим, стъпвам несигурно. Цялата ми самоувереност се е стопила, чувствам се грозна, мръсна, несъвършена.

Правя бърз шопинг за възвръщане на поне капка от уважението, което изпитвам към себе си. Обядвам в най-луксозното заведение в района. Оправям грима си. Все още се чувствам като пребита, но поне успявам да се усмихвам на хората.

Решавам да купя подаръците за Теда. Избирам внимателно най-голямата бяла дъска, окомплектовам я с допълнителни флумастри и гъба, излизам пред магазина, оглеждам се за такси и изпускам проклетата дъска на земята. Тя се думва с оглушителен трясък, сурва се надолу по стълбите и спира чак на шосето, малко преди трамвайната линия. Не съм успяла да я счупя, де, ама все пак за няколко секунди ми беше съвсем черно пред очите.

В магазина за детски дрехи ме осведомяват, че дънките за 5-6 годишно дете струват 60 лева, а анцугът е само 50. На въпросително повдигната ми вежда отвръщат с „Ама те са маркови!“. Показвам етикета, на който ясно пише, че са произведени в Китай и са внесени от Турция. Продавачката обаче смята, че са на велик дизайнер и само били шити някъде из Азия.

Оставих я да се мъчи сама със заблудите си, прибрах се у дома, надумках се с противоалергични разни… За съжаление и днес съм леко петниста и много-много раздразнителна. Обаче след малко излизам на пазар и ще купувам дрехи, дрехи, дрехи! И кисело мляко.

Коментари

  1. Gravatar greg0ry
    15:47:05 ч., 01.09.2007 г.
    1

    Кофти ден като за събота. Ако не беше зъболекар щях да кажа „стискаш зъби и минава“, но сега е „отваряш широко устата и минава“. На мен като ми прожектираха зъбите на 19-инчов екран да не мислиш, че не съм се подтиснал:)

  2. Gravatar sav
    14:11:51 ч., 02.09.2007 г.
    2

    Обожавам когато зъболекарят е наврял няколко инструмента в устата ми и задава въпроси, на които просто няма как да отговорш само с повдигнат палец. просто priceless …

    по мои наблюдения като лежиш на зъболекарския стол едната ръка ( по-често дясната) винаги е на удобно място да удариш зъболекаря м/у краката. защо ли?

  3. Gravatar Антония
    18:41:01 ч., 02.09.2007 г.
    3

    А на Тото му дълбаят зъбите без упойка. И вика „Ми то не боли“! 😕

Leave a comment