Сицилия. Сиракуза – Фонте Чиане – Кава Гранде – Ното

Слънцето блести ярко, няма дъжд, ура, ура!

Денят е посветен на Сиракуза. Стигаме сравнително лесно и бързо, оставяме колата на платен паркинг и с бодра стъпка се устремяваме към Ортигия – малък остров (един от четирите квартала на града), до който се стига по два моста. Малък-малък, ама красив! Едно от най-живописните места, които сме посещавали. Разхождахме се с такова удоволствие… Застояхме се на Пиаца Дуоме, огледахме храма на Аполон и фонтана на Артемида, снимахме гъските на Fonte Arethusa (доста голям сладководен извор на няколко метра от морето – по средата му има островче папируси, а във водата му плуват огромни риби), обходихме крайбрежната улица от край до край, съжалихме, че Castelo Maniace е затворена за реставрация, но не си го сложихме на сърцето, а се устремихме към разните му църкви. Корабите в марината, огромните фикусови дървета в ботаническата градина, тесните криви вътрешни улички… Прекрасно изкарано време!

Помрачено единствено от факта, че в един момент се сетихме, как талонът за паркинга ни изтича и колко неприятно ще бъде да ни блъснат някоя глоба… Та с леко подтичкване в 29-градусовата жега прекосихме целия град, отделяйки крайно недостатъчно внимание на Пантеона, Madonna della Lacrime, разните гръцки театър, римски амфитеатър и прочие руини, даже пропуснахме Ухото на Дионисий (за което много ме е яд).

Следваща спирка за деня беше Fonte Ciane – изворите на река Чиане, където растат папируси. Направихме си импровизиран пикник под сянката на едни огромни кедри, гледахме безметежно флората и фауната в околността, водих неравни битки с разни скакалци, атакуващи ме непрестанно… Релаксиращо и усмихващо изживяване. На Тото му се дощя повече динамика и предложи да сме отскочили за малко до Cava Grande – огромнейши каньон, разположен сравнително наблизо. Съгласих се… и след това колко пъти съжалих! Първо, маршрутът по картовия софтуер (или както там се казва онази програма, дето чертае по кои пътища се минава, за да се стигне от точка А до точка Б) се оказа измамен! Уж трябваше да се мине по второкласен път, то се оказа някаква пътечка сред нивите. На всичко отгоре някъде по средата й беше преградена със синджир. Наложи се Тото да прави обратен завой през синорите. Но този екшън не го отказа, о, не! С цялата си глупост предложих обиколен маршрут, който се оказа сполучлив за каране, та дори и ни доведе до подножието на планината. За да се стигне до самия каньон обаче се минава през най-въртеливия, тесен, стръмен и главозамайващ път, през който съм имала нещастието да минавам. Ужас, пълен ужас. През цялото време писках, че ще паднем в урвата. A гледката, която се разкрива отгоре, е… OMFG! Има снимки, панорамни даже, като се приберем в София ще ги покажа.

За да компенсираме пренасищането с природни гледки от най-див вид решихме да завършим деня с бърза разходка из Ното – сравнително малък град на юг от Сиракуза, обявен за „световна столица на барока“. Или поне сицилианците така го наричат 😆 През 1693 година земетресение е сринало тогавашното Ното до основи. Суперизвестни архитекти и строители се хванали и построили целия град наново. И наистина са го направили РАЗКОШЕН! Нямаше една непривлекателна сграда, всичките са някакви като нарисувани направо. Уличките са покрити с базалтови плочи, в клоните на дърветата се е заселила най-огромната и шумна колония врабчета, в паркчетата пък има фонтани. Залязващото слънце позлатява мраморните статуи. И ти става едно такова хубаво… неприбиращо ти се направо… ех!

Е, всичко хубаво си има и своята крива страна, разбира се. В случая се оказва, че не успяваме да открием място, където да вечеряме. Тото като е гладен става доста крив, аз на свой ред се изнервям, че на мъжа му е мъка, и въобще… Най-накрая попадаме на мъничко ресторантче в закътан двор, единствени посетители сме, ама не ни пука, взимаме менюто, поне 10 минути правим опити да си го преведем (досега нито на едно място не са ни дали английски вариант, всичко е на италиански!) и точно тръгваме да поръчваме, когато сервитьорчето си шашардисва с едно „Dinner – eight!“. След много мъчителни преговори (проведени главно с жестове, разбира се) успяваме да разберем, че вечеря сервират след 8 часа, а тъй като е 7:05 – може да пием нещо и да чакаме 55 минути преди да ни вземат поръчката за храна!

Тръгнахме си, разбира се. Хапнахме набързо в една тратория, поглаголствахме какво мислим за сицилианските ресторантьори (много лоши неща главно) и решихме да се прибираме. Завой наляво, завой надясно, сега излез на отбивката, която ни качва на магистралата, опааа, ами тя е затворена. Айде, половин час въртене в кръг по селски еднопосочни пътища докато намерим следващата отбивка. И познай дали и тя не беше затворена! Тук изказах предположението, че може би сицилианските магистрали ги затварят нощно време – сигурно не намират персонал, който да събира toll таксите. Тото ме погледна пренебрежително, аха-аха да каже „Не ставай глупава“, ама като се сети как работят (по-точно не работят) всички и се замисли дали няма хляб в идеята.

На третата отбивка най-накрая успяваме да се доберем до магистралата – оказа се, че си джитка. Обаче автоматът за билети беше отказал. Oh, well. Нали се прибрахме все пак 🙂

Публикувано на 26 септември 2007, сряда, в 10:11 am, в категория По пътя.