Сицилия. Слънчевата Таормина – дъждовният Алкантара Голе

Събудих се с мисълта, че нещо малко ми е писнало от кръстосване на сицилианските пътища. Не ми отне много усилия да убедя Тото да направим промяна в плановете ни за остатъка от почивката: удължаваме престоя си тук (село Линера, община Санта Венерина, някъде на склона на Етна), пропускаме Агридженто и направо отиваме на Кастеламаре дел Голфо (североизточния край на острова, между Палермо и Трапани и точно до националния резерват Зингаро). Основната причина за това решение беше, че когато правих резервациите не успях да намеря подходящ хотел около Агридженто. Бяхме решили просто да отидем и да си изберем на място. Правили сме така в Гърция, в Щатите, много беше лесно. Да, ама тук положението е съвсем различно. Хотелите са малко, предимно 4 и 5-звездни са, твърде лъскави и скъпи. Ако случайно видим някой с 3 звезди, то прозорците на всички стаи задължително са обърнати към натоварено шосе, фасадата е мухлясала (буквално) или пък има други кусури. Има, естествено, и добри места (Don Salvatore например е много-много добро решение, май най-хубавото bed&breakfast място, което сме посещавали), обаче издирването им е тежка и времеемка задача, а на мен някак не ми се ще да губим от почивката си.

Денят е слънчев, лазурен. Решихме да направим втори опит с Таормина и района. И този път сполучихме 😀 Много прекрасна разходка се получи, много весела, без нито един недостатък. Мястото наистина е фантастично красиво. А гледката е убийствена!

Отметнахме всички забележителности: влязохме през Porta Catania (т.е. южния край на градчето) и с бодра стъпка стигнахме чак до Porta Messina (демек до най-северната точка), като пътем се снимахме на всичко, обявено за уникално и неповторимо. Имаме стотина снимки 😀 Освен това си накупихме дежурните картички, а Тото ми подари мъничко костенурче, направено от някаква черна вулканична скала с боядисана в оранжево коруба, съвсем като favicon-ката на блога 🙂 Следобеда пихме превъзходно капучино на площада пред църквата Сан Джузепе. И опитахме някакви местни специалитети – много специфична вафлена кора с глазура, пълна с лимонов/шоколадов крем. Превъзходни на вкус бяха.

Привечер решихме да отскочим до Gole Alkantara. При едно от изригванията си (някъде преди повече от 4 хиляди години) вулканът Monte Moio изплюл огромно количество лава, на места стигала до 70 метра дебелина. Преди да изстине напълно обаче някакъв трус сцепил я надлъжно – и така се получило гореспоменатото ждрело Gole Alkantara. Изглежда фантастично, базалтът е набразден много странно, като застъпващи се люспи на змийска кожа едно такова е. Има туристически маршрути за обхождане на мястото – най-краткият е около 20 минути, най-дългият бил само за добре подготвени екстремисти и отнемал повече от 2 часа. Джапа се направо през водата на реката, която в по-голямата си част е дълбока до коленете. И май не е планински студена, защото и в момента разни хора по неопрени я бяха нагазили.

А ние пропуснахме. В момента, в който Тото паркира колата – запръска дъжд. За щастие в сувернирния магазин продаваха дъждобрани. Взехме си две яркочервени пончота… и се развилняхме в градината. Ооо, как си играхме на „Две калинки с пъстри перулинки“ 😆 Естествено скоро дъждът спря съвсем, но вече беше бая притъмнило, а трябваше да бързаме към дома, че по нашите тесни селски пътища нощем да се шофира си е пълен екстремизъм.

И така завърши един от най-хубавите почивни дни so far.

Публикувано на 27 септември 2007, четвъртък, в 10:15 am, в категория По пътя.