Закинтос

С три думи – на Закинтос сме.

Пък тук е толкова диво, че и нас почна да ни хваща. Отседнахме в Порто Рома, което е така дребно, че и село не може да се нарече. Няколко семейни хотелчета, предлагащи студиа на съвсем прилични цени, една кръчма, смесен магазин, където продават домашни сладка и зехтин, плаж като една човешка длан и стига толкова. Хазяйнът ни се казва Спиро, а вилата е Катерина. Всичко е първично, само важните неща са налични, никакъв лукс, но пък сме сред маслинови насаждения, а терасата е с гледка към морето. Всяка нощ дебнем къде са кукумявките и чухалчетата, Тото си отглежда един гекон и го храни с нощни пеперуди, а аз гоня от стаята щурците със сандал в ръка. И пищя когато се опитат да скочат върху мен.

Ходим на плаж на Геракас, където костенурките снасят яйца през юли. И в момента има няколко техни гнезда, заградени са с дървени пирамидки и някакви младежи ги пазят. За съжаление самите костенурки никакви ги няма и не успяхме да ги видим. Но пък във водата се натъкнахме на сума ти октоподи! Кафявички отгоре, с червеникави пипала и очи като на особено дяволски козли. Разполагат се сред скалите и почти се сливат с цвета им, откриваме ги само по купчините мидени черупки около тях.

Цамбуркайки се срещнахме морски звезди, грамадански охлюви без черупки, раци-пустинници с черупки, писии, всякакви средиземноморски рибки, включително ярки жълтоопашатковци, дето не успяваме да ги прогоним и все се навъртат около нас, както и една ужасно страшна дънна гад, дълга поне 40 сантиметра. В много дълбокото се озовах очи в очи с лилава медуза, която ми изкара акъла и буустна плувните ми умения до неподозирани висини. И скорости. Стрелнах се като делфин, докато мигнеш и бях на 2 метра от брега, заорала нос в пясъка 🙂

Храната е все така безподобно добра. Гръцката салата заема особено свидно кътче в сърцето ми. Местният специалитет се нарича клефтико – агнешко, печено в пещ с разни билки в продължение на 4 часа и половина. Невероятно вкусно, думи нямам просто. Почнах да ям риба. Ципурата е превъзходна, с една запечена кожичка, ммм… Виж, калмарите все още са ми невкусни и ще продължа да ги избягвам. Рибата-меч беше добре приготвена с доматки и всякакви мерудии, но вкусът й е твърде силен за мен. Мога да я ям, де, но не е с кеф. Трябва да опитам и лаврак, мисля, че ще ми допадне.

По време на митканията си из острова все още не сме засекли нито една wi-fi мрежа. Купихме си SIM карта на Wind (някакъв мобилен оператор), която идва с неограничен интернет достъп. Уловката е, че тук няма ни 3G, ни EDGE. На един гол GPRS разчитаме – и е адски бавно, адски бавно. Но пък нали не сме се разбързали за някъде.

Вечер е, седим си на тераската, цикади и щурци озвучават тъмнината, биричка за Тото, мартини за Антония, кисело мляко (10 процента масленост!) със смокини за десерт. Така се живее до 100 години.

Публикувано на 24 септември 2009, четвъртък, в 12:40 am, в категория По пътя.