На юг

Вчера ходихме до Благоевград по работа.

На отиване майка ми се обажда по телефона и почва да се стряска: „Къде сте тръгнали да пътувате в този сняг, само катастрофи дават по телевизията, кой знае колко е непроходима магистралата, да карате бавно, много да внимавате, вземи си резервен чифт чорапи“. А? „Ако ти се намокрят краката – да се преобуеш, за да не настинеш“.

Не знам как си го представи това с мокрите крака – че ще джапаме в Струма ли, що ли?! 🙂 Да ни е жива и здрава маман.

dj.gif

А в Благоевград слънце! Свети, грее, усмихва ни благо, ех.

В заведението, където обядвахме, са заети само три маси – ние с zImage на едната, две компании лелки на другите. Ама заможни лелки, с кожени палта и няколко кила злато всяка. Косите тупирани, червилата алени, а разговорите…

    „И му казвам аз на големия ми син, че ако не му стига заплатата – да ми каже, с татко му ще му дадем пари, за да сме сигурни, че не мизерства, нали затова сме родители“.

    „Пусни си уайфайто на таблета, да се свържем на вайбъра“.

    „Купих си едно пуловерче, мерино, че и евтино излезе, защото имаше малко разшило се на едно място, направиха ми отстъпка, пък аз си го захванах, въобще не му личи“.

ОК.

dj.gif

Срещаме се с чичо, който се опитва да ни продаде парцел земя на висока цена с аргумента, че лозата на двора дава 1400 кила грозде годишно, от което ставало страшна ракия, „Чакай да ти дам едно шише да я пробваш, ще видиш колко е хубава“.

zImage се съгласи, че ракията я бива, така че ако някой се интересува – имаме контактите на чичото, ще ги споделим. Иска ѝ 8 лева на литър, защото била правена само от грозде, дъхава и пивка, не боляло глава от нея хич. И имал 600 литра от новата реколта за продан.

dj.gif

Мотаем се в едно село до Сандански. Слънцето напича, термометърът показва 14 градуса, но real feel клони към 20. В ранния следобяд zImage се разхожда по тениска и тъничък полар само, защото е наистина пролетно едно такова. А за местните си е зима – дебели якета, шалове, няколко пуловера, студено било, разбираш ли. И ни гледат стреснато. Хах 🙂

dj.gif

Стоим на припек пред въпросния имот, дето хем искаме да го вземем (защото е голям, на хубаво място, с хубаво изложение, ток, вода, канализация, напоителен водоизточник, смокини, лози, райски ябълки и черници, даже на асфалтова улица е, в края на селото, на тихо място, сред поддържани къщи и усмихнати съседи), хем ни се вижда скъп (защото цената му е по-висока от някои парцели, които сме гледали в селата около София).

Минава дядо с връзка брошури в ръка и пита „Тук ли живеете, младежи?“, ние викаме „Е, не още“, а той „Нищо, има време, ето ви едно вестниче да си четете“ и ни дава рекламна листовка на Кауфланд. Реших всичкото судоку.

dj.gif

Караме към София, звъни ми телефона – брат ми се обажда да пита къде сме, защото майка ми се притеснявала, че още не сме се прибрали, ама не искала да ми се обажда, за да не се натрапвала, но си се страхувала, че нещо ни се е случило, ако може да потвърдим, че сме живи и здрави, моля. Голяма е паника, пак да е жива и здрава.

dj.gif

А след малко трябва да се обадя по телефона и да се пробвам да се пазаря за цената отново. Засега съм я свалила с малко повече от 11%, целта обаче е да дръпна още толкова надолу. А по принцип съм най-непазарящият се човек на света, подобни преговори определено ме натоварват… до степен да се чудя струва ли си за пари да си вкарвам такъв стрес.

Leave a comment