Есен-не-не-не

Тръгнали бяхме да обикаляме някакъв комплекс от затворен тип, а Тото: „Имам малко работа до Ринг Мол, искаш ли да те оставя да попазаруваш там, а като свърша след час и половина – ще мина да те взема с колата и отиваме на огледа?“. ОК, ама не искам в мола, а в Икея, че не съм ходила от години, може пък да са пуснали нещо хубаво покрай новия каталог.

Речено-сторено. Влязох с бодра крачка в Икея в точно 15:00 часа. Обиколих всичко, нищо не харесах, с едни крушки, салфетки и торби за боклук се озовах пред касата. Тото обаче не се обажда… Дилема: да платя и да се прехвърля към мола или да направя второ кръгче докато чакам. Поглеждам през прозореца, струва ми се, че навън се е засибирило, а аз съм по тъничко сако, решавам да си стоя на топло.

Поуморила съм се от миткане нагоре-надолу обаче и затова съм станала значително по-малко критична към асортимента – торбата с покупките почва да се пълни с боклуци. Пликчета, тиксо, гарафа, кутии всякакви, свещи (разбира се), даже някакви цветни клечки за уж декорация.

Отново стигам на касите, отново мъж ми никакъв го няма, на SMS-и не отговаря, почнало е да се стъмва. Затова стоварвам торбата в една количка, че е почнала да ми откъсва ръцете, и правя ТРЕТО кръгче. Което изобилства от импулсивни сграбчвания на всичко лъскаво, което ми се мярва пред очите.

Четири часа и 40 минути след като ме е стоварил в Икея, Тото най-накрая звъни. Готов бил, свършил си работата, идва да ме вземе да ходим да гледаме комплекса, о, то било тъмно навън, какво ще гледаме тогава, хайде да си ходим.

Да ми е жив и здрав! Пренесе безропотно торбите с глупости, че даже и „Ааа, хубави неща си взела, одобрявам“ каза.

А в Икея имат аварийни изходи на всяко кьоше. Надлежно обозначени, разбира се, с огромни надписи:

Авария в централния мозък

И станах свидетел как ТРИ пъти целеустремени българи отваряха някоя от въпросните врати. Първо, един младеж вика на жена си: „Пуши ми се, излизам навън“ и излезе под воя на сирените, окото му не мигна. След това бая зрял чичак се изниза ей така, без да се огледа дори. Накрая някакъв тип чете надписите и се чуди на глас: „Е, какво толкова ще стане ако я отворя тая врата все пак?“… И я отвори. Хилейки се.

А мен ме сърбяха дланите да раздам наказателни шамари.

Коментари

  1. Gravatar Петя
    20:28:15 ч., 10.11.2016 г.
    1

    Привет, Антония!
    Чета те повече от десет години:)
    И много се радвам, че не си спряла да пишеш!!
    Поздрави:)

Leave a comment