Утре пак.

Подуто, червено, затворено, сълзящо, болезнено, обезобразяващо, тъжно, непоносимо, болно око.

Полусляпа отидох до дежурния кабинет в ИСУЛ. Сестрата ме предупреди, че въпреки че съм изглеждала и съм се чувствала зле — това не се водело спешен случай и ще трябвало да си платя за прегледа. Съгласих се. Докторът обясни, че зрението не било застрашено, доста стандартно било състоянието ми, дължало се на понижена имунна система (yeah, кажи ми нещо ново), която не се е справила с предизвикателствата на пътуването. Предписа лекарство, компреси и почивка на очите. Което значело ДА НЕ ЧЕТА! Не да не гледам телевизия, не да не шия гоблени, все неща, които не ме изкушават никак. А да не съм стояла пред монитора, да не съм разгръщала книга, да не съм се взирала в какъвто и да е текст. Защото това било най-уморителното за очите.

FML, дет се вика. Единственото нещо, без което наистина не мога. Именно затова леко пренебрегнах съвета на доктора, разбира се. Btw оказа се, че и капките не мога да ползвам — съдържат медикамент, към който съм алергична. А компресите са такава досада… Ама това е друга история.

Та тръгна сестрата да попълва документите за прегледа, а аз се присетих, че имам допълнително здравно осигуряване. Извадих картата и попитах може ли плащането да мине по тази линия. С много пъшкане, проверяване в някакви бумажки и открито неудоволствие се съгласиха, че и така става. Определено предпочитаха да видят парите веднага, а не да ги чакат от някакъв фонд след неопределен период от време. И затова решиха да потърсят някаква компенсация. Под формата на ненужен преглед.

Лекарят реши да провери какъв диоптър имам. Казах, че съм със сравнително нови очила и по принцип виждам идеално с тях, макар че в момента всичко ми е размазано заради сълзите. Въпреки това бях поставена на столче пред екран с цифри и букви. И след това бе описано в документацията като спешен и неотложен преглед. Което аз разбрах чак на другия ден, де, защото тогава погледнах листчето с диагнозата.

Междувременно отокът спадна и без капките, та поне настроението ми се оправя. Предрожденденно.

Специално за нас, градските изгнаници.

Първоначално просто си запушваме ушите и чакаме собственикът да благоволи да си размърда задника и да спре джабалата. След 15 минути вой почваме да пропсувваме под сурдинка. Половин час по-късно вече съм настръхнала от нерви, крача из апартамента и нареждам на висок глас. Става 4 часа, а алармата не спира и за секунда… Всички сценарии с „Ако прасна едно паве на предното стъкло дали няма да направя късо и изтощя акумулатора някак, та таралясникът да се саморазпадне и млъкне, а?“ съм ги изредила вече, определени са за технически идиотски и съответно са отхвърлени от Тото.

Звъня на 166. Много внимателна дама отговаря на първото позвъняване. Едва се чуваме, тя възклицава състрадателно „Да, да, много е агресивен звука, наистина“. Свързва ме с 9-то районно, където някакъв КОМПИР грухти.

Той: Да?
Аз: Казвам се Антония, обаждам се от Люлин 7, на паркинга пред блока алармата на една кола вие вече повече от час, не се издържа. Моля, направете нещо.
Той: …

Затвори. Изумях. Но си викам, нали се обадих през 166, разговорите сигурно се записват, няма да посмее да не направи нищо… И се лепвам на прозореца да чакам патрулка ли, отряд за бързо реагиране ли, дори на пожарна бях навита, само и само някой да спре изтезанието.

Познай дали половин час по-късно имаше промяна в положението? Неее, бейби, ‘земи тая иу-иу аларма и забрави за сън.

И в пристъп на отчаяние нахлузих обувки, омотах се с най-дебелото си палто върху пижамата направо, грабнах телефон в ръка и слязох на паркинга да проверя коя точно е шибаната кола и този път да подам много ДЕТАЙЛНО оплакване в полицията. Разговор номер 2 със същия КОМПИР:

Аз: Вече се обаждах да кажа, че вие аларма, сега съм пред блока, за да ви кажа и коя точно е колата, да издирите собствениците и да ги принудите да спрат измъчванията!
Той: Ами аз знам коя е, червено Сузуки с номер 6222, нали? Колегите дойдоха и установиха това.
Аз: Ииии? Какво направиха колегите ви?
Той: Ами издириха собствениците, ама входът е заключен и нямаше как да влязат и да им кажат да спрат алармата. Затова си тръгнаха. Регистрирали сме обаждането ви.
Аз: Как така ще е заключен, преди малко излязох от него, отворено е!
Той: Не, не е вашият вход, а съседният.
Аз: Ами и той е отключен, ето, вътре съм вече. В кой апартамент казахте, че живеят собствениците?
Той: Госпожо, не мога да ви кажа това.
Аз: А какво ще направите?
Той: Ако ви кажа — нали знаете, че така нарушавам закона?
Аз: Не, не знам. Чакам да чуя вашето решение на проблема. Какво правим, за да спрем шума?
Той: Момент.

След поне минута пауза:

Той: Ами ще ви кажа пък, собствениците са в апартамент 20.

Затворих и се обадих на Тото да кажа къде отивам, че ако попадна на маниак — да знае къде съм и да дойде да ме спасява. И засядам в асансьора!!! Обаче съм толкова бясна вече, просто не мога да се ядосам повече, затова сритвам страничния панел, дърпам ръчката и излизам на полуетаж — нещо, от което обикновено се страхувам, и винаги го правя много-много предпазливо, непрекъснато представяйки си как скапаната машина тръгва точно в момента, когато съм с единия крак на площадката. Fuck it, спи ми се и искам да проливам кръв!

На първото позвъняване още на врата се появява малка-дребна женица, напълно облечена, сресана, че и с леко червило даже. В 4 и половина сутринта!

Аз: Колата ви пищи от час и половина на паркинга, не я ли чувате?
Тя: Не.
Аз: Ама то и тук, в коридора кънти даже!?!
Тя: Аз не чувам.

Подтискам желанието да й отперя два шамара и да й отпуша ушите, обяснявам й, че червеното сузуки вие и да го спре веднага, тя се отправя да събуди сина, чиято била таратайката, а аз излизам пред блока, където ме чака Тото по пижама и потропква в студа. След минута-две излиза двайсетина годишен смотльо и цък… блажена тишина. Наредих му с много остър тон да не пуска алармата, ако не я чува така или иначе, да я смени или поне да я настрои да се самоизключва след първия залп вой, защото не гарантирам, че при следващ подобен инцидент ще си сдържа нервите чак толкова, а няма да взема реда и закона в своите агресивни ръце. Не му оставих възможност да каже каквото и да е, че ако се беше разфилософствал нещо — сигурно щях да му налетя на бой. Просто се врътнах, прибрах се, припаднах и сега главата ми кънти. И Тото е с нездрав жълто-зелен цвят на лицето.

Въпросите… Въпросите ми се въртят от защо никой от съседите не предприе нещо да спре звука (на по-долните етажи шумът сигурно е бил още по-силен отколкото при нас), през защо хората си слагат скапани аларми, та чак до полицията верно ли пази, нейната вера, или дори в толкова елементарна ситуация се оказва некадърна и аз трябва да й върша работата.

Малко риторично, нали?

Което е нещо като джет лаг, ама постоянно, за цял живот. Защото вътрешният ми часовник е сбъркан по дизайн. Проклетията отмерва 26-часово денонощие — 8 часа за сън, останалите за мързелуване на плажа. А тъпата планета се върти по-бързо, поддържа някакви 24 часа само, затичала се е нанякъде, все едно има къде толкова да отиде… Макар и всъщност по все едни и същи пътечки да тъпче, пълна скука. Подозирам, че просто ми прави напук. Успешно.

Искам на любимото ми море:

Моля те, би ли погледнала на сайта на Софийска вода защо нямаме вода в квартала. Че аз не мога да проверя в момента — нещо е спряла и интернет връзката.

Пак ми се ходи на море, не ме свърта направо в този душен-прашен град.

Плаша се и от Lucia:

… от Luis:

И се наслаждавам.

Условие

Взимаш четири големи торби. Напълваш ги внимателно с хранителни продукти — отдолу са тежките и здрави неща, отгоре се крепят крехките. Хващаш такси, за да ги замъкнеш у дома. Придържаш ги внимателно на задната седалка. Прибираш се, започваш да редиш покупките в хладилника и установяваш, че нещо се е разтекло… въпреки взетите предпазни мерки.

Въпрос

В коя торба се е случила катастрофата?

Отговор

В тази, където си сложила портфейла си с всички документи (лична карта, шофьорска книжка, здравно осигуряване, визитки), карти (и кредитни, и дебитни), пари, касови бележки, даже една гаранционна карта…

Разбира се.