Asus O!Play HDP-R1 се води мултимедиен HD плейър. И реши изцяло проблемите ни по свързването на телевизора с компютрите, домашния сървър, външните харддискове, флашките, всичко:

• Пуска видео без проблем. Разпознава субтитрите, не ги размества, поддържа различни енкодинги. Ако филмът е разделен на няколко файла — не спира в края на всеки от тях, а интелигентно ги снажда и ги плейва автоматично.
• Аудиото върви ОК — пробвах с mp3 и flac, не се сетих да видя как е с други формати, но ще тествам и ще кажа.
• Дисплейва снимки идеално. Чак се възгордях какви прекрасни цветове съм си донесла от Барселона и от Гранада В упътванията пише, че може да го вържа с Picassa, може и да пробвам някои път да видя как ще е.
• Още няма връзка с интернет (страх ме е да ръчкам, чакам Тото да си дойде от работа), но като проима — обещават, че ще плейва интернет ТВ и радио, ще тегли RSS-та, ще вади инфо за времето и т.н.

Харесва ми, препоръчвам го.

… който почти съм го поръчала, само да реша къде точно мога да го поставя у дома.

Преди два дни водих Тото уж на пазар (а всъщност заседнахме в едно ресторантче и ядохме най-прекрасното патешко с кестени на света) и пътем зяпахме витрините на някакви лъскави магазини за мебели. Оказа се, че след две години четене на книги и следене на всякакви блогове и сайтове за архитектура и дизайн, най-накрая съм се научила да разпознавам големите имена (демек големите клишета). Не знам обаче дали това е повод за гордост или трябва да съм наистина обезпокоена с какви глупости си пълня главата…

Oh, well, всички си имаме смешни хобита, нали

Всички fair trade кафета и чайове, които съм купувала, са:

• по-скапани от предпочитаните от нас корпоративни марки;
• между 2 и 4 пъти по-скъпи.

И се оказва, че Антония е в ролята на излъганото камилче. Хем като краен потребител аз давам парите за въпросната честна търговия, които по идея би трябвало да стигнат до производителя. Хем ми взимат няколко пъти повече от логичното за пазара. Хем не получавам качествен продукт.

Кое му е честното?

Blizoo, ваш’та майка! Къде ми е цифровата телевизия? Платено ви е навреме, значи не сте я спрели заради задължения. Тогава?

По какъв начин мога да се свържа с вас, маймуни? По телефон не става. Звънях два пъти, цъках по менюта, съгласих се да запишете обаждането ми, изчаках да посвири музичката, въздъхнах при поредното „Моля, изчакайте, Вашето обаждане е важно за нас“, почти затворих когато ме информирахте, че не може да говорите с мен в момента, но ми давате шанс да ви оставя съобщение на телефонния секретар, пък вие ще се свържете с мен след това, въздържах се и дори оставих съобщение. От ваша страна реакция НУЛА.

Потърсих ви по Skype. Един час по-късно все още очаквам някой да мръдне. И формичката на сайта ви попълних, и там май се оплаквам на арменския поп.

Ребрандирал се Илия, погледнал се — пак в тия.

Е, засега съм направила едно кръгче само, и то на паркинга пред магазина. На всичко отгоре предричат дъждовни почивни дни (дано да грешат, дано да грешат!). Обаче важното е, че имам най-красивото колело на света.

Тото го проучи преди да го вземем, разбира се, и заключи, че за моите recreational амбиции е идеално. Като лаик ще споделя, че велосипедът ВЪРВИ — за разлика от предишния ми, при който падаше голямо въртене на педалите, а той все едно ми правеше контра. Седалката е супер удобна и мекичка, ръкохватките са ОК, макар че без ръкавици ще е зор (както с всички ръкохватки, разбира се). Още нямам шлем, въпреки че Тото настояваше да си взема. Причината? Нямаше красиви Единствените бели приличаха на нацистки каски. И ми трябва малка раница, защото както емпирично установих вчера, карането с дамска чанта не си е работа.

Ако дъждът ни се размине — тези дни ще обикаляме парковете, озъртайте се за най-благото велосипедче.

Има си и тридесет и три свещички даже

Вчера си купихме шредер. За справяне с тоновете хартия, които ни пращат под формата на сметки, отчети, извлечения, при това с много детайлни лични данни. Преди просто късах листчетата едно по едно — уморително занятие от всяка една гледна точка. Първо, по някое време почваха да ме болят пръстите от борбата с хартията. Второ, на няколко пъти се порязвах на остро ръбче. Трето, през цялото време трябваше да внимавам и да нацелвам за късане точно каретата с ЕГН-то или номера на личната карта. Досадно. А снощи с шредера (Шрьодер) се позабавлявахме. Напълних контейнерчето му с тънки лентички за нула време.

За протокола — успяхме да се откажем от фактурите на МТел и от едно от извлеченията на ПИБ. Всички останали бумащини обаче идват със страшна сила. А общината ме беше спамнала с две писма за плащане на данъка на апартамента. Първото беше озаглавено СЪОБЩЕНИЕ, а второто СЪОБЩЕНИЕ с вярно изчислена такса битови отпадъци. Разликата между двете беше 60 стотинки. Но и в двете общинският IBAN беше сбъркан.

Онзи ден започнах нова директория с идеи за пътуване в близките няколко седмици. Не ме свърта на едно място вече! На Twitter се взаимооблъчваме с морски снимки, средиземноморски истории и слънчеви спомени — хем е хубаво, хем боли. Почти като от икебана. Трябва да е лято вече, нали?

По-онзи ден пък най-накрая си взехме колата. Скрежно синя Toyota Auris, на галено Златка, златното момиче. Някой ден ще разкажа за цялата сага по купуването й (една година чудене трябва ли ни кола, няколко месеца озъртане каква точно да бъде, две седмици активна комуникация с TM Auto), ама няма да е днес, твърде дълго за писане е, а на мен вече ми се поизчерпи запасът от ентусиазъм. Само ще спомена, че започнахме с идеята за кола втора употреба, струваща до 10 хиляди лева, или Пежо, или Ситроен. Защото ми харесват на външен вид, разбира се, не по някакви разумни причини

Доволна съм, че се отказахме от първоначалните си планове, защото по-хубава от Златка няма, категорична съм! На излизане от салона търговецът лисна малко вода по стара българска традиция. Което (подкрепено от статистиките, че Тойотите са най-малко чупещите се коли на света) предполагам ще ни гарантира дълго и безпроблемно каране.

А какво се случи по-по-онзи ден не помня вече — хем одъртях и почнах да забравям, хем ме е домързяло да си запиша. Ех…

Всичко това знам, защото ме известиха по телефона — хората, работещи за Korres България, очевидно знаят как да общуват с клиентите си. Бравос.

Обаче има други предимства. Например сега каналите са надписани с име, какво дават, в колко часа е започнало, кога свършва и какво ще го следва. Удобно е, лесно се свиква с тази екстра и ако изведнъж изчезне… ще ми липсва.

Друга благина е наличието на пълната колекция Animal Planet, Discovery-та много, още толкова National Geographic варианта и два Travel даже. Преди страдах по тях леко, определено. Не, че сега прекалявам с гледането им, обаче е добре да са на разположение за онези моменти, когато искам да обогатя знанията си с нещо любопитно и обикновено напълно безполезно, пък ме мързи да ровя в мрежата

Та покрай заиграването ми с научно-популярните програми попаднах на ръководствата „Как да оцелееш (почти) винаги“:

Разцъках ги и… моментално установих отсъствието на някои жизнено-важни материали, засягащи пребиваването в големия град и справянето с клопките му. Трябва да има съвети за прескачане на кални дупки, дишане в препълнен автобус, преговори с бюрократи и т.н. Защото рискът да ме перне цунами в центъра на София е пренебрежимо малък, нали, обаче вероятността добруването ми да зависи от гадна лелка на гише, отказваща да си свърши работата, е почти стопроцентова.

В този момент от писането на публикацията, сещайки се за последните приключения с разни администрации, се развълнувах, пулсът ми се ускори, думите почнаха да ми бягат, та се наложи да си направя чаша чай за успокояване, преди да се върна на темата с предимствата на цифровия абонамент. А именно: чалга каналите са отделени в пакет, разположен далеч от гледаните от мен програми. Въобще и за секунда даже не ми се изпречват пред погледа. Почти успявам да забравя, че съществуват. Сега ако може и да изчезнат съвсем…

Е, понякога има и добри попадения, разбира се. „Страх лозе пази“ например ми е мото в живота едва ли не. Поредният пример за прилагане на този принцип in real life е от вчера: с Тото решихме, че трябва да пазим по-добре фото и видео спомените си. И от дву- минахме на тристепенна защита. Сега всичките ни файлове се съхраняват на:

а) лаптопа ми;
б) мрежовия ни сървър (Network Attached Storage);
в) новата ни придобивка — лачен външен хард диск.

Разходихме се до Плезио и си взехме едно LG HXD1 500GB. Избрахме точно него по няколко причини. Първо, Тото каза, че според ревюта продуктът е качествен. Второ, Антония установи, че джаджата изглежда прелестно:

И трето, макар и не по значимост — дискът се продава в комплект с прекрасен кожен калъф:

Има си място за USB кабела в малкото джобче, закопчаването е сигурно и си има отвор, през който да стигаш до портовете. Перфектно. Особено като се вземе предвид, че доста ще разнасяме диска нагоре-надолу.

Комбинирай всичко това с добрата 199-левова цена… Не се колебахме хич, направо го грабнахме.

А ако питате защо взехме 2,5″, а не 3,5″ — причината е проста. Мобилност. Нашата джаджа е по-малка, много наподобява портфейл по размер и може да се носи във вътрешен джоб. По-удароустойчива е. Има по-ниска консумация на ток и затова се захранва директно от USB, а не й трябват разни адаптери и прочие кабеляци. И нали помните, че е красива? Не го забравяйте, важно си е!

А вечерта се разходихме до брат ми и снаха ми. Главно за да сменим батерията на компютъра на Теда, де, но и да си поговорим ей така, на спокойствие. Междувременно копирах на LG-то сума ти техни снимки, които трябваше да стигнат по някакъв начин до родителите ни — и ги впечатлих колко лесно, бързо и чисто се случи целия процес.

Доволна съм

Историята му е тривиална. Тото си поръча 1.8″ диск, а доставчикът сбъркал и му изпрати по-голям, който не става за джуджешкия 12″ лаптоп. На Тото не му се занимава да се разправя, честно казано. И предпочита да продаде джаджата на цената, на която го е взел (с включени транспортни разходи). Та…

Ако някой се изкушава да си вземе супер-дупер бърз SSD, който е ОК за повечето нормални лаптопи, да драсне един ред.