… само че няма да пращам куфар да пътува вместо мен, не съм толкова глупава. Сама ще си избродя всичките тези места. С хавлия.

Bill също е възрастен, но не е роден ръководител като pingo, по-скоро го раздава асоциално. Дебеличък е, седи в кьошето на офиса и обича да пуска иронични закачки. Никой не го обича, като се прави на smart ass един такъв. А той всъщност си е нещастен, защото е самотен и неразбран.

Dave за сметка на това е млад и готин, жените го харесват и търсят компанията му с удоволствие. Страхът от обвързване му пречи да се наслади изцяло на положението си, уви, все му се струва, че женитбата е надвиснала над главата му като дамоклев меч, а това е толкова страааашнооо, ужас, края на живота направо. Затова в очите на dave непрекъснато просвятква подозрителност една такава, параноя направо — не се ли опитваш да му поставиш капан и да го лишиш от святата свобода, а?

А smith е сивата мишка. Всички сме имали колеги, дето никой не ги забелязва, все ги пропускаш при правенето на списъците, забравяш рождените и именните им дни, понякога даже не ги и чуваш, защото не очакваш от тях, че могат да говорят — толкова са тихи обикновено, като неми направо. Именно такъв е и smith. Облича се в сиви костюми, носи очила с дебели стъкла и рамки, леко се прегърбва. Присъства на всички офисни събирания, но с никого не говори. Работата си върши старателно, но не много ефективно и определено без да влага творчество в нея. Цар е на цифричките, алинеите, параграфчетата — помни всяка хартийка и ако намрази някого може да му стъжни живота от бюрократщини.

Аlena е единствената дама в компанията. Глупава и повърхностна е, не твърде красива, но сексапилна и предизвикателна. Всички в офиса я обгрижват, а тя има очи само за dave. Който бяга като дявол от тамян, разбира се — влажните погледи, които тя му мятка го изкарват от равновесие.

А сега сериозно: някой има ли идея как да блокирам този спам, че ми писна от него? Всеки път е от различно IP, уви. Ползват едни и същи имена, като мейл адресът е еднакъв за всички. Не искам да забранявам никовете им, защото може някой добронамерен човек да се опитва да ги използва и да изгори покрай тях. Съдържанието на спама е разнообразно — от медикаменти през ипотеки та до операции за смяна на пола. По мейл адрес се оказа, че не мога да слагам банове. Или поне аз не разбрах как може да се случи това. Някой с идеи?

Бтв с този пост май изпълнявам и една точка от списъка ми със сто идеи: #10. Да напиша кратка “биография” на човек, когото не познавам.

Африканска приказка

Живеело в Африка едно малко слонче. И било то едно инатливо такова, много опако — никой не можел да се справи с вироглавието му.

Веднъж цялото му семейство решило да се поразходи, да отиде до реката, да се разхлади. Само че малкото слонче се заинатило.

- Да тръгваме, – казал татко Слон.

- Не искам, – отвърнало слончето.

- Да тръгваме, – казала мама Слоница.

- Не искам, – отвърнало слончето.

- Да тръгваме, – казали по-възрастните братя и сестри слонове.

- Не искам, – отвърнало слончето.

- Ами тогава ще се разхождаме без тебе, – казали всички от семейството и тръгнали.

Слончето останало само. И изведнъж много му се приискало да е на разходка с роднините си. Почувствало се изоставено. Разсърдило се, че по-възрастните са тръгнали без него. „Така значи“, казало си слончето, „след като не ме взимат с тях — няма да бъда вече слон“. Замислило се какво му се ще да бъде. Искало му се да е все така силно, но и малко страшно ако може. И решило да стане лъв. Хвърлило се на земята, потъркаляло се, размахало крака във въздуха — същинско лъвче. Но му доскучало само да си играе, потърсило си другарче. Гледа — край него притичва плашлива газела. Погледнала слончето, уплашила се и избягала с дълги скокове.

- Ето какво ще бъда, – извикало слончето и заподскачало като газелата. Ушите му се полюшвали комично като бабанови листа на вятър, а дебеличките му крачета се оплитали. Скоро от скачането го заболели всички мускули и мускулчета. “Да си газела хич не било приятно”, – помислило си слончето. И изведнъж видяло зеленоока змия, която си висяла от една лиана надолу с главата.

- Добър ден, – казало слончето. – Как сте?

- Бивам, – отвърнала змията. – Защо питаш?

- Играе ми се с някого, – признало си слончето. – Ей сега ще се покатеря по лианата при теб и ще се полюлеем заедно.

- Аааа, не! – писнала змията.

- Как така не? – обидило се слончето. – Не искаш да си играеш с мен?

- Разбира се, че не искам. Първо на първо, ти си твърде тежък и ще ми скъсаш лианата. И второ… Сбогом!

И не успяло слончето даже с око да мигне — змията се стрелнала и се скрила в листата на дървото. „Ами като се замисля, хич не ми е изтрябвала тази змия!“, троснало се наум слончето. „Ще си намеря по-добро приятелче.“ И тръгнало то по пътеката през гората. Стигнало до една полянка, където група маймунки играели на гоненица. „Ето една игра точно като за мен“, казало си слончето. „Може би ми е писано да съм маймуна?“

- Може ли да си поиграя с вас? – попитало то.

- Може, може! – развикали се маймунките така силно, че направо проглушили слончето. И преди то да успее да се опомни маймунките се покатерили по него. Ех, как се заиграли… Маймунките го дърпали за опашката, опъвали му хобота, мачкали му ушите. Скачали по гърба ми и го щипели по коремчето. А слончето колкото и да се опитвало — не успявало да хване нито една маймунка. Твърде бързи били пакостниците. Скоро слончето се уморило. Ама направо капнало.

- Не ми харесва да съм маймунка, – казало то и избягало от полянката. А доскорошните му другарчета по игра дълго се смели на неговата тромавост и неповратливост.

Вървяло си слончето из гората и изведнъж видяло един папагал, който прелитал от клон на клон. Папагалът бил много пъстър един такъв, на слончето чак му се премрежил погледа от разноцветието.

- Е, вече наистина знам какво искам да бъда, – зарадвало се слончето. – Ще бъда птичка и ще летя.

- Ами давай, аз ще те погледам, – отвърнал папагалът. Слончето скочило, размахало уши, но някак не успяло да се отлепи много-много. Опитало отново, но този път направо се подхлъзнало и се пльоснало по хобот на земята. Старият папагал го гледал с насмешка. С едно око даже.

- Ами… тука няма къде да се засиля, – казало смутено слончето.

- Ще ти покажа къде може да се засилиш, – утешил го папагалът и повел слончето към брега на реката.

- Виж мен, – казал старият присмехулник, отишъл на самия край на брега, подкочил и полетял над водата. Слончето го последвало и се опитало да полети, но… цопнало във водата. Измъкнало се на сушата, мокро едно такова, изцапано с тиня и водорасли. А срещу него — цялото му семейство! Татко Слон, мама Слоница и всичките братчета и сестричета. Гледат го и мълчат. Засрамило се слончето.

- Нека да дойда с вас, моля ви, – казало то. – Обещавам винаги да бъда слонче.

И цялото семейство се отправило на разходка.

#29. Да опиша всички места, на които съм живяла.

Детството

Родната къща е в една от преките на Стамболийски — улицата е затворена, граничи с Владайската река. По нея почти не минаваха коли, просто нямаше къде да отидат. И е цялата в кестени, от край до край. Кварталът е на преселници от Македония, но имаше и евреи, арменци, а на две преки и половина от нас беше циганската махала. Всички се познаваха помежду си. За нас, децата, беше голяма мъка да се мотаем нагоре-надолу, защото все срещахме разни хора, на които трябваше да казваме учтиво „Добър ден“. Брат ми например си беше спечелил славата на най-добро дете само и само защото всеки път като минаваше покрай седянката на кварталните баби ги поздравяваше. По 7-8 пъти на ден

Къщата ни беше мъничка, като дядовата ръкавичка. С огромен двор обаче. Живеехме с баба и дядо, до нас пък беше семейството на дядовата сестра. Имахме две миниатюрни градинки — едната под прозореца ни беше цветна, а в другата майка садеше 10-15 корени домати. Под асмата имаше голяма маса, където обядвахме през лятото. Дворът беше целия в трева, много подходящ за детските ни игри. Катерехме се по двете черници, висяхме на лоста, люлеехме се на люлки, скачахме на дама… Имаше даже мъничък детски пясъчник, където строяхме своите замъци.

На цялата улица обаче нямаше нито едно момиче на моята възраст. По този повод все с момчетата си играех. И досега предпочитам да не общувам много с жени.

5-ти клас

Когато станах на 12 години отидохме да живеем временно при другата ми баба в апартамента й в Люлин 1. Задържахме се само няколко месеца там, защото най-накрая ни бе признато правото да имаме собствено жилище и получихме ключовете от заветната собствена тристайна панелка. Помня с добро онзи период защото намерих много приятели на моята възраст в района и се забавлявах наистина добре.

Пубертет

Това е малко разтегливо понятия, защото по мои сметки пубертетът май ме пусна на около 25-годишна възраст Все пак… Нанесохме се в първия собствен апартамент през лятната ваканция между 5 и 6 клас. Кварталът беше сравнително ОК по онова време. Не успях да се сближа с хлапетата от блока, защото някак ми се струваха глупави и със съвсем детска психика. Успях да сменя две училища за две години, а когато и влязох в Английската — хептен се отчуждих. Пък и много харесах компанията си от гимназията. Започнах да се прибирам у дома само колкото да преспя. А като станах студентка пък — хептен. Работех активно, ходех на лекции чат-пат, мотаех се с колегите по заведения, въртях гаджета… Направо не ми оставаше време да се прибера

С Тото

Гостувах на Тото в предишната му квартира в Гео Милев, но истински заживяхме заедно чак като се нанесохме в сегашния ни апартамент на 15 септември 2000 г. За 4 часа се пренесохме. За два дни почистихме всичко до блясък, подредихме и… заживяхме. Вярно, малко на края на света сме и то в панел. Но пък транспортът ни е удобен, блокът ни е на бивши военни, които са въвели супердисциплина по домовете си и почти няма чалгаджийски изпълнения, не е имало кражби наоколо. Първата нощ тук ми се стори толкова тихо, че чак изнесох часовника от стаята — много силно тиктакаше и ми пречеше да спя! Като цяло: успешна квартира се оказа малкото ни апартаментче, харесвам си го.

И така както съм почнала — хайде да отчета още две изпълнени идеи.

#3. Да си купя нещо евтино, но шантаво, което да стои на бюрото до лаптопа ми и да носи светло настроение през целия ден.

Точно тази точка съм я преизпълнила много-много пъти Последното попълнение е една голяма свещ от Касиопея, ухаеща на канела.

Все още не съм я запалила и въпреки това — целият хол е мирише на сладки

#28. Да подаря нещо, което обичам.

Синият ми метален Parker, с който съм писала само 2-3 пъти, защото си го пазех за ‘официална’ химикалка в ‘официалната’ ми раница, замина. Ваня, която ми подготвяше документите така все едно ми прави услуга, се затутка с извинение, че й спряла химикалката. Аз й подадох Parker-а, тя драсна с него два реда, похвали го колко леко пишел и с неохота ми го върна. В този момент взех импулсивно решение да й го подаря. Да, тя не заслужава подарък, да, аз си обичах пустата химикалка… И все пак… Подарих я.

Някога се е вярвало, че суахили са потомци на персийските колонизатори. Според съвременните учени обаче суахили произхождат от народа банту, но заради тесните си връзки с мюсюлманските търговци в края на VII и началото на VIII век са се обособили като отделно племе с ярка индивидуалност и култура. Пристигането на португалските завоеватели в края на петнадесетото столетие води до загуба на независимостта на суахили. В края на XVI век пък техни поробители стават арабите, които контролират района чак до 1937 година. Арабите развиват търговия с роби — до 1860 година над 70000 души годишно са продавани на робските пазари в Занзибар. След 1937 г. Великобритания и Германия поемат контрол над региона, като поставят основите на съвременните държави Кения и Танзания.

Суахили произвеждат и се изхранват с ориз, сорго, кокосови орехи, плодове и зеленчуци, риба. Водеща религия е ислямът.

За суахили научих от Стас и Нели на Хенрих Сенкевич — за първи път прочетох книгата на 7 годишна възраст и определено бях много впечатлена. Припомних си за тях когато преди няколко месеца почнах активно да търся име за мой си домейн (уви, все още не съм избрала нищо). Намерих сайта на The Kamusi Project, където има англо-суахилски речник. И започна едно ровене… Много красиви думи научих: mapendano например означава "споделена любов". Беше вълнуващо. Затова когато правех списъка с Моите 100 идеи някак много лесно сложих вътре и #36. Да опиша ритуал или обичай на племето суахили.

Културата на суахили е странна смесица от африкански, персийски и арабски обичаи. Например резбоването на входните врати се приема, че е наследено от персите, докато бижутата, които изработват, са африкански по форма, но украсени с арабски мотиви (геометрични фигури, флорални мотиви, т.н.). А това е песен-описание на традиционен сватбен ритуал на суахили. Не е римувана, прилича по-скоро на приказка.

Преди да се омъжи жената има седемдневен меден месец. Носи всекидневните си дрехи. Всяка сутрин й готвят закуска — касава, грах, оризови питки и каша. Следобяд я хранят с кокосови орехи, ориз и мед. След това бащата на жената казва: "От днес до края на седмия ден елате да си вземете булката". И майката казва същото на хората на двора. На шестия ден братовчедите на булката купуват мъниста и игла. Те нанизват мънистата. Правят украшения, едно за хълбоците, едно за врата. Слагат й пръстен и й продупчват ушите. Дупките, пробити в ушите й, наричат мапете. И на носа й пробиват дупка, или отляво, или отдясно. На ушите й поставят обици, на носа й — игла, наподобяваща птица. Слагат мънистата на кръста й. След това нейната възпитателка я учи как да живее със съпруга си и й казва, че трябва да се подчинява на заповедите на мъжа.

На мен тази песен ми звучи малко афиф — най-голямо внимание се обръща на някакви мъниста и на манджата. Макар че из разните учени книги се твърди, че инструкторката преподава не просто подчинение на съпруга, но и разни секс хватки — как съпругата да забавлява, а не просто да удовлетворява. Самото обучение го наричат и "инициация" (посвещаване, ритуално въвеждане в тайнство). Забавното е, че меденият месец е ПРЕДИ горката жена да отиде да живее със съпруга си — явно суахили осъзнават, че веднъж бракувана тя ще забрави за радостите в живота и е по-добре да си поживее малко барем преди да се жертва

Ето така според суахили изглежда една любовна сцена:

Много страховито! Сексът като трансформация, заплаха, поглъщане? Бтв стилът на рисуване се нарича тингатинга (по името на най-известния художник, представител на тази школа) и е характерен за района на Танзания.

Short English Version The Swahili are a people and culture found on the coast of East Africa, as far North as Mogadishu (Somalia) and as far south as the Rovuma River (Mozambique). There are between 200,000 and 400,000 Swahili people. The name Swahili is derived from the Arabic word Sawahil, meaning "coastal dwellers". Although once believed to be the descendents of Persian colonists, the Swahili are now recognized by most scientists as a Bantu people who had sustained an d important interactions with Muslim merchants beginning in the late 7th and early 8th century AD. By the 1100s the Swahili emerged as a distinct and powerful culture, focused around a series of coastal trading towns, the most important of which was Kilwa. Ruins of this golden age still survive. Portuguese arrival on the coast in 1498 led to the Swahili’s loss of their independence in 1509. The Portuguese were displaced by the Omani Arabs by the late 1600s, who controlled the region. Between 1822 and 1937 it was even part of the Omani Empire. The Arabs were active in the slave trade, and by the 1860s, 70,000 people per year were being sold in the Zanzibar slave markets. By 1900 Britain and Germany had taken control of the area, and the foundations of the modern states of Kenya and Tanzania were laid. I first learned about Swahili from the Henrih Senkewich’s Stas and Nelly — I read the book when I was 7 y/o and I was definitely very impressed. I remembered about them when several months ago I started to look for a domain name (alas, I have not chosen it yet). I found The Kamusi Project website — there is an English-Swahili dictionary. And I really dug into it… I learned a lot of very beautiful words: for example mapendano means requited love. It was fascinating. That’s why it was so easy for me to include #36. To describe a Swahili ritual or custom. in the My 100 Ideas list. The Swahili culture is a bizarre blend of African, Persian and Arab customs. For example the carved front doors are a Persian heritage while their jewellery have African forms but are decorated with Arabian motives (geometrical figures, floral elements, etc.). And this is a song-description of a traditional marriage ritual of Swahili. It is not rhymed but is more like a fairy-tale. A woman before getting married has a honeymoon for seven days. She wears her everyday clothes. Every morning they cook her a breakfast of cassava, peas, rice-fritters, and porridge. In the afternoon she is fed with coconut, rice with sauce of honey. Then the father of the woman says, ‘From today count till the seventh day (then) you come to take your bride out’. And the mother also delivers a similar message to the people in the courtyard. On the sixth day cousins of the bride buy their thread and sewing needle. They thread beads. There is a waist (band of) beads, there is one for hips and there is one for the neck. They put on her a ring and pierce [her] ears. The holes pierced in the ears are called maphete. And on the nose they pierce her on one side either left or right. In her ears they put earrings, in her a nose a pin with the likeness of a bird. Next they put beads around her waist and the hips. Then her trainer teaches her how to live with her husband and tells her that she ought to follow her husband’s orders. According to me this song is a little blah-blah — the most important things in it are the beads and the food. Although according to the scientific books the trainer (instructor) is not only teaching the bride to obey her husband but is also providing information about different sex techniques — not only to satisfy but to entertain. The training itself is called initiation. The funny part is that the honeymoon is prior the marriage, evidently the Swahili are aware that once married the woman should forget about the sweet part of life That’s how a love scene looks like according the Swahili: So scary! Sex as a transformation, menace, engulfment? Btw the painting style is called tingatinga (after the name of the most popular artist from this school and is characteristic for the Tanzania region.

И въпреки, че си легнахме чак към 2 сутринта — днес се събудих ококорчена още в 6:30. Хич не ми се спеше, вилнееше ми се нещо. Направих едно кръгче в кухнята, но там е неуютно едно такова, непразнично. И е пълно с храна Затова пак се закотвям пред компютъра, само тук мога да се концентрирам май. Пък и не вдигам шум

Чудех се с какво да уплътня времето до ставането на Тото… Не ми се четяха новини или блогове, не ми се занимава с игри или филми. И се сетих, че имам да отчитам доста неща, свършени по Сто идеи. Които все отлагах по незнайни и за мен причини. Ще започна с #41. Да намеря своя детска снимка и да я поставя в рамка на бюрото.

Антония на 45 дни с току-що продупчени уши Снимал ме е чичо ми (който бтв се казва Антон), а майка ми ме е преобличала няколко пъти за "фотосесията". Най-хубавото гардже на мама. Поставих тази снимка в рамка и я сложих на секцията, че бюрото ни е твърде малко за допълнителни декорации. Малко егоцентрично изглежда — обикновено хората рамкират снимки на други люде, не свои собствени. Но някак имам чувството, че това малкото бубулече в червената рокля е tribute към нещата, които човек загубва, забравя и пренебрегва по пътя.

Продължавам с #35. Да си направя нова тема на блога със снимки от Корфу. Снимката най-отгоре на този блог е на един остров до Корфу. Така и не разбрахме как се казва точно, защото гърците-екскурзоводи все го наричаха "Мястото, където е заснет Синята лагуна". Цялата снимка изглежда така:

Снимала съм от борда на яхта Ерос. А виждате ли къде е Тото?

И стигам до #30. Да разкажа за отношението си към хладилника ни.

Започвам с едно уточнение. Да, вярно е. Материалист голям съм. Обичам да съм заобиколена от красиви и полезни вещи. И не изпитвам вина за това.

На 15 септември 2000 година с Тото се нанесохме в настоящето ни жилище и се изправихме пред необходимостта за нула време да оборудваме цялата кухня, най-належащ беше, естествено, хладилникът. А не разполагахме с кой знае колко пари. Да не кажа, че май имахме твърде малко налични Тогава нямаше кредитни карти, а заемите бяха нещо изключително трудно за получаване. Отначало решихме да сме разумни — ще купуваме по-обикновена техника, за да може да си вземем всичко наведнъж. И се почна едно обикаляне. Две седмици. Отворих и затворих вратите на сигурно стотици хладилници. И категоричната ми оценка на всеки един от тях беше: "Ми… не ми харесва пък." Да, да, хладилник се купува, за да ти върши работа, не за да ти удовлетворява естетическите въжделения. Ама все пак.

Накрая се навихме на компромис — един LG за около 700 лева изглеждаше почти прилично, пък и наш познат си беше купил същия модел и беше доволен. Не бях доволна, ама какво да правиш. Отиваме за последен път в Техномаркет Европа, насочваме се към т. нар. консултант, маскиран като риба, сочим съответния модел… И аз мяркам нещо много елегантно и привлекателно на десетина метра от нас. Нов модел Samsung, ама доста скъп за възможностите ни, хич не го и гледай, Антония. Как пък не — отворих вратата му и хлъцнах "Това е МОЯТ хладилник". Беше любов от пръв поглед.

Разровихме документацията, оказа се, че освен, че е супер красив хладилникът е и state of art technology. Договорихме почти приличен лизинг (нещо, което бяхме решили да не правим, защото и двамата мразим да дължим пари). Изплащахме го 4 месеца. И продължаваме да си го обичаме.

В момента върху хладилника е изградена авангардистична пирамида от сто кила комуникационна техника. Този горд символ на дома ни служи за разпределителна точка на Internet достъпа на половин квартал. От една страна ме е малко яд, че красотата и изяществото му са нарушени. От друга — хладилникът ни е толкова як, че отдавна е задминал всичките си събратя по полезност и мултифункционалност. Доказа себе си и продължава да се доказва! Герой!

1. Да изляза на разходка. Да снимам всичко, което привлече погледа ми.
2. Да напиша писмо до себе си — в бъдещето.
3. Да си купя нещо евтино, но шантаво, което да стои на бюрото до лаптопа ми и да носи светло настроение през целия ден.
4. Да измисля име на домейн.
5. Да измисля нова рецепта и да приготвя най-вкусната вечеря, с която да отпразнуваме още един ден заедно.
6. Да открия стих или песен, който да отговаря на личността ми. Да го впиша в блога си.
7. Да си направя плик, в който в продължение на седмица да събирам интересните предмети, които си намеря.
8. Да се запозная с творчеството на нов артист — да отида на нечия първа изложба, да си купя нечия първа книга, т.н. Да опиша как съм го възприела.
9. Да си направя лична визитка — само с името и мейла ми.
10. Да намеря снимка на човек, когото не познавам. Да му напиша кратка “биография”.
11. Да чета книги с червени корици за една седмица. Май ще са фантастики от колекцията на Бард.
12. Да разкрася байка си и да го подготвя за пролетния сезон.
13. Да направя списък на неща, които искам да имам, но все отлагам покупката им по разни маловажни причини. Да направя график кога какво и от къде да си го взема.
14. Да направя карта на местата където съм била.
15. Да направя карта на местата, където искам да отида.
16. Да нарисувам карта на линиите на дланта ми.
17. Да избложа случайно дочут чужд разговор.
18. Да направя лунна карта.
19. Да нарисувам дърво с пастели.
20. Да напиша хайку. С оглед пълното ми неразбиране на този вид творчество — задачата е много трудна.
21. Да потренирам и отново да се науча да правя челна стойка.
22. Да направя украшения за люляка пред блока и да го накича за зимния сезон.
23. Да подаря марионетка на Теда.
24. Да прочета приказка някому — Теда или Тото, пригответе се.
25. Да напиша писмо на човек, когото уважавам.
26. Да направя списък със 100 приложения на тенекиена кутия.
27. Да си направя сайт.
28. Да подаря нещо, което обичам.
29. Да опиша всички места, на които съм живяла.
30. Да разкажа за отношението си към хладилника ни.
31. Да правя списък на предметите в дамската ми чанта. Или в раницата ми. И да го обновявам периодически.
32. Да измисля герой и да направя списък на положителните и отрицателните му черти.
33. Да си купя домино и да си припомня правилата на играта.
34. Да изпратя поздравителни картички до всички роднини и приятели.
35. Да си направя нова тема на блога със снимки от Корфу.
36. Да опиша ритуал или обичай на племето суахили.
37. Да направя карта на София, на която да отбележа местата, които обичам.
38. Да запиша всички звуци, които чуя през деня.
39. Да не включвам телевизора, да не слушам радио, да не чета вестници, да не ползвам Интернет за цял един ден. Да опиша как съм се почуствала.
40. Да направя списък на десетте неща, които искам да върша всеки ден.
41. Да намеря своя детска снимка и да я поставя в рамка на бюрото.
42. Да напиша How-to за нещо лесно, което върша всеки ден.
43. Да кажа “обичам те” на всички хора, които обичам, в рамките на един ден.
44. Да направя колаж от изрезки от списания.
45. Да направя собствена поздравителна картичка.
46. Да изброя десет от навиците си.
47. Да завърша списъка със стоте идеи. И да го изпълня.