Звъни телефонът — брат ми, който на моето „Добър вечер“ отговори с:

А, бе, не е много добра. Жената и детето са в асансьора, заседнали на четвъртия етаж, говоря си с тях през вратата. Теда се изплаши, аз я закачам, за да я развеселя, а тя ме прекъсва с „Остави ме, не ми е до шеги сега“.

Помоли да ме проверя в CEZ какво става. Обадих се и научих, че има авария (ама наистина?), стараят се да я оправят, но не могат да кажат кога ще свършат, не, и приблизително време не могат да дадат, понятие си нямат. Да викнем асансьорен техник да извади хората.

Повече от половин час по-късно лампите най-накрая светнаха. Теда се прибра у дома, заканвайки се никога повече да не се качи на асансьор (а живее на четиринайстия етаж, милата). Супата ми се получи добре, виж печеното не е готово навреме за вечеря, оставяме го за утре. Топло е, че и връзка към света има. Чета Дневник и познай на какво попадам: приятелчетата искат увеличение на цените с до 10%. Прасетата срам нямат.

Първото действие я отегчи брутално — до степен да се интересува повече от декорите, отколкото от актьорите. След антракта на сцената бе малко по-динамично, случваха се по-разбираеми за Теда неща, които успяха да провокират смеха й. Но не чак толкова, че постановката да й допадне. На излизане изстреля едно:

„Всъщност само Владо Карамазов ми хареса“,

с което ни разхили до сълзи. Поредната фенка се присъединява към армията от обожателки

А всъщност това беше най-слабата постановка по Оскар Уайлд, която съм гледала. Почувствах се измамена, че въпреки перфектния текст през цялото време беше скучно, леко пошло и отблъскващо. Дано Теда не остане с впечатлението, че всичкият театър е на това дередже.

Половин неделя с Теда се портретирахме взаимно, мисля, че все по-добре ми се получават драскулките и чак ме е малко яд, че не ги сканирах да ги споделя тук. Хубави са поне колкото Анфиска. Само дето са по-нецветни. Обаче и боичките ще ги овладея, обещавам.

А Теда вика: „Леля си е сбъркала професията, трябвало е да стане една художничка“, което ме стопли и усмихна.

Вариант 1: Хърватска.

Подводните камъни са свързани единствено с факта, че не знаем нищо за тамошния климат. Дали техният септември прилича на българския или е подобен на северногръцкия? Погледнах вече на Weather 2 Travel (отличен сайт, задължителен за планирането на всякакви пътувания!), но ми се ще да прочета и разкази на очевидци, разбира се.

Вариант 2: Гърция.

С няколко подварианта:

а) Някой на Йонийските острови — вече сме били два пъти на Корфу, може би този път ще отседнем на Закинтос или Кефалония? Притеснението ми е, че може да са ни малко скучни, нали вече сме видели най-яркото и оживено място в района.

б) Island hopping на Цикладите — привличат ме Наксос, Санторини, Миконос, Парос, Милос… Не сме били на нито един от тях, интересно ще ми е да ги обиколим. Макар че има опасност да са истински туристически капани (особено Миконос и Санторини), разбира се, а ние определено не одобряваме подобни дестинации.

в) Крит — идеален е за заседнала почивка (хотел –> плаж –> ресторант –> хайде пак всичко отначало). А не е като да не изобилстват и интересни места за обикаляне. Но след кратко проучване установих, че пътуването с ферибот е дълго и доста скъпо, а възможност за набавяне на самолетни билети в кратък срок почти няма.

Та… Днес ще се почудя още малко, ще поровя блоговете за разкази на пътешественици, пък ще видим.

Новината на деня все пак е, че Теда има рожден ден. Да ни е жива и здрава!

Довечера съм цанена за фотограф на детско парти в някакъв кът, стискайте палци да не оглушея И дано да направя добри снимки на дечицата. Макар че като им знам брауновото движение… Ще нащракам огромно количество кадри, така шансът да има поне няколко добри попадения е по-висок, нали?

Ходихме до Кавала за три дни. Все така очарователно е градчето, все така мило ми беше. Давид носеше сто кила фото джаджи и ни увлече да щракаме като стадо побеснели японски туристи. Което доведе до милион кадъра, които някой трябва да седне и да попресее… Т.е. връщаме се на първото изречение

Отседнахме в Океанис, който претендира за 4 звезди, ценообразуван е като за 4 звезди (70 евро нощувката извън сезона си е много), обаче практически я додрапва до 2 и половина, я не. Чист е, чаршафите и кърпите са новички и хубави… и свършиха добрите думи. Мястото се нуждае от спешен ремонт, при това не козметичен. Очевидно от 80-те, когато е бил построен, хотелът не е реновиран. Дограма, подове, мебели, всичко е морално остаряло, износено, понякога дори счупено.

Хранихме се в кръчмата на пристанището, дето се управлява от българин. И дето менюто е със смешен превод Цените са скочили с около 30%, но храната е все така прекрасно вкусна. Дебелата котка ме навести, погалюшкахме се, поиграхме, че и се снимахме. Няма друга толкова пухкаво-огромна котка на света, няма.

Рекламните материали, които се раздават с билетите за крепостта, са на гръцки, английски и български.

Отскочихме до делтата на река Места. Районът е резерват, ограден с телена ограда, радващ се на пейчици, беседки, кошчета за боклук. И чистичко едно такова. Как пък един хотел не бяха бучнали на хубавото, ей! Или виличка на някое местно величие да разположат сред гората. Няма. Само животинки се намираха — снимахме кълвач, папуняк, разни чайки, мишелов, всичките врани, сойки, гарги на света, чапли, чучулиги и не знам какво още. А когато отскочихме до един таен плаж край Керамоти попаднахме на ята фламинго, чапли, корморани, патици, водни кокошки… Ух, че орнитоложки се получава Ама пък забавно беше!

И определено не ми се прибираше в София.

Затова първото, което направих на родна земя, беше един кратък шопинг. Малко джаджи за дома (буркани за подправки, запушалка за бутилки вино, свещник), малко вкуснотии. И нови очила. Ако следите по-отдавна блога ми, знаете, че тази покупка я планирам от поне 2 години и все нещо се помайвах. Пробвала съм милиони рамки сигурно, обиколила съм всички оптики в големия град и все не си харесвах модел. Затова леснотата, с която взех решението „Ей тези ще са“, определено бе изненадваща и за мен, и за Тото, и за всички познати

Спрях се на Kappa — немски, много лекички, малко строги (особено като ги сравнявам с предишните ми елипсовидни рамки), но и някак закачливи. Може би заради цвета. Който отива на новата ми коса

А днес отделих четири часа на KDE 4.2. и мисля, че така успях да убия няколко милиона милиарда трилиона нервни клетки. Ужасно е. Никакви контекстни менюта, никакъв drag & drop, никакви варианти за настройки… Като Windows са го направили.

Мисля, че ще прескоча тази версия. Макар Тото да ме плаши, че следващите няколко години нямало да има алтернативи… Пак се разпених само като се сетих колко мъка беше докато изведа Network Manager-а в System Tray-а. И как дори не разбрах по какъв начин го постигнах накрая. Така се изнервих, че дори викнах по Теда да мирува и сега ме е срам, че си позволих такъв тон пред детето. За щастие, тя не ми обърна много внимание, а продължи да щурее, да е жива и здрава.

А Теда е във ваканция от два дни и затова прекарваме заедно повечко време. Учим се да рисуваме заедно. Доста сме добри с мишките. Къщите, таралежите и цветята ни се отдават без проблем, но с маймуните не сме съвсем изрядни, твърде голяма уста им рисувам. Виж, байкът го докарах едно към едно с моя, само дето вместо сребрист го разкрасих зелен с розови гуми. За по-шарено.

И минахме от моливи на флумастри, мебели, пазете се

Теда: Ти виждал ли си снегорин?
Митко: Да, разбира се, защо питаш?
Теда: Ами аз не съм.

Та така. Дете на 7 години и половина не е срещало митичното животно снегорин по софийските улици. А преди малко Тото и Иван си дойдоха от дейта центъра и разказват как се разминали с ОСЕМ машини по пътя. Който е само 5 километра и се преодолява за 10 минутки.

Заповядай, Теде, кадри на голям сняг и как се почиства тук. Започвам със снегорин на първата снимка и червен камион, разпръскващ сол по пътя, на втората. Малко не се вижда много добре, ама то е защото вали страшно.

Има и ръчни снегорини. Ето един чичко, който почиства алеите на съседните къщи с такъв. А преди това сигурно е минал и пред нас, ние сме на номер 5404.

Колата ни обаче трябваше да изринем от снега сами. Чичо ти Тото и батко Иван свършиха по-голямата работа, аз главно снимах и само накрая се включих, главно защото бях замръзнала и исках да се раздвижа малко

А тази огромна купчина сняг е събрана само от една част от паркинга пред големия магазин, където пазаруваме храна. Предполагам, че до утре ще се издигне още повече, защото тук продължава да вали.

Целувам те, миличка, поздрави мама и татко, бабите и дядовците, и да слушаш, нали?

„Какво се обаждаш, да не си някакъв алигатор!“.

… Имайки предвид навигатор, разбира се.

Въпрос: Мамо, мамо, ти утре на работа ли си?
Отговор, придружен от тежка въздишка: Да.
Въпрос: А аз тогава какво ще правя?
Отговор: Отиваш на градина.
След секунда пауза девойчето тропва с крак: Няма пък.
А майката, милата, въздиша още по-тежко и решава да си спести спор, който очевидно е водила неведнъж през деня. Естествено, и другото хлапе иска да знае разни неща: Мамо, мамо, а ти имаш ли ваканция като нас? Два-три месеца?

Не виждам лицето на жената, но имам чувството, че едва се удържа да не се разридае на глас.

Иначе и Теда днес беше за първи ден на училище. Цялото мероприятие мина в доста стихиен стил, заради дъжда се наложи да натъпчат всички дечица и родата им във физкултурния салон, където програмата по откриването бе претупана набързо, за да не се задушим от липсата на кислород, ‘компенсирана’ от многоуханието на всякакви цветя и парфюми. Нашето гардже беше най-хубавото, най-усмихнатото и едно от най-спокойните. Седнала е на първия чин до прозореца (много стратегическо място, одобрявам), нарисувала момиченце с две лалета на картинката, с която се представила, написала цялото си име, решила задачката без никакъв проблем („Ама много бебешки неща ни караха да смятаме“) и като цяло май й е харесало. Е, и учителките са били съобразителни, почерпили са децата с торта, много хитър ход.

Утре ще имат четене, писане, музика и компютри. Ще учат английски и иврит, четири пъти седмично. Запознахме се с преподавателката, която каза, че ще има курс за родители, а понеже брат ми твърдо отказа да се занимава („Знаеш, че езиците грам не ми се отдават“), водя преговори със снаха ми да заема неговото място. Ужасно съм любопитна, ужасно. И въодушевена, разбира се.

Ей сега си идваме от гостито у Тедини, наградихме я с розов Swatch за първия учебен ден, гушкахме се на поразия, глезотихме се. Е, и кръстосахме веднъж-дваж шпаги, когато изяви желание да си играе с новия ни фотоапарат, пък аз не й позволих Това си е мойта играчка, Теда, не си я давам засега! Като ми поомръзне… може и да споделя. Ама не обещавам

Да е жива и здрава, утре прави 7 години и вечерта сме на парти