Ето така се паркира: На тротоара. Без никакво място за пешеходци (да не споменавам за майки с колички, нали, просто няма смисъл). На кьоше. Върху пътните знаци направо. Бравос.

Малко след 3 часа тази нощ се задейства алармата на кола, паркирана точно под прозореца ни. От онези, най-ужасно шумните е, няколко различни пронизителни сигнала има и ги върти, върти един след друг. Събужда ни, защото звукът е толкова силен, все едно се е включил СОТ-а в стаята ни направо. Първоначално просто си запушваме ушите [...]

“Това не може да стане!” “Преди беше по-добре. Всичко става все по-зле.” “Това се прави така. Как така защо? Защото винаги сме го правили така.” “Окрадоха народа.” “Нищо не мога да променя, защо тогава да си давам зор.” To be continued…

За пореден път се опитвам да общувам с когото и да било от Blizoo, за пореден път си говоря сама очевидно: От 13:00 часа насам не успявам да установя връзка по какъвто и да е канал — телефон, съобщения на секретар, Skype, онлайн помощ, всичко е глухо. В момента наистина не се сещам за друга [...]

Не според часовника, разбира се. Просто току-що сме станали и се моткаме из къщата неопределено. На врата се звъни. По принцип отварянето ѝ е задължение на Тото — нали е силен мъж, истински страж на дома ни. А и не се шашка, че косата му може да се е смачкала от търкаляне по дивана например. [...]