А в края на лятото отскочихме набързо до Охрид за едно епично празнуване на рожден ден. И ни хареса много.

Градът е чист, добре поддържан и красив.

Къщичките са скупчени живописно по склона, центърът е изряден с маникюрирана трева, пъстри цветя, изобилие от заведения с порядъчно ниски (за софийския стандарт) цени. Местните хора са учтиви, спокойни и много-много дружелюбни.

Новомакедонската грандомания се е поразвихрила и тук, разбира се. Т. нар. крепост на Самуил е леко нескопосана композиция от неравни камъни и тонове бетон, надвесила се над иначе много приятния стар квартал.

Но пък си заслужава да се изкачи човек там горе, гледката, която се разкрива от кулите, е прекрасна.

Направихме кратка обиколка на местните църкви, но като цяло аз лично не се постарах да ги разглеждам много-много, да не кажа, че май не си дадох труда да вляза в нито една от тях. Ми като не ми нито приятно, нито интересно пък… Защо да губя време и усилия.

Пътят надолу към брега е тесен, стръмен и витиеват. Доста се учудихме как точно е допъплила до върха тази старичка Тойота на такси компания „Бел Мерцедес“

Спретнато изглеждат, нали, макар и със страшни нагоре-надолнищата

Направихме и задължителната кратка разходка с лодка. Малка, друсливичка, но пък най-бързия транспорт в града.

Водата на езерото е кристална. Има всякакви рибки, патки, лебеди дори, корморани и прочие летяща гад. Дори водни змии се навъртат.

А залезите са ужасно кичозни Ярки, бляскави, драматични.

И да споделя малко инфо за самото пътуване. На отиване минахме по магистрала Люлин, край Перник, Кюстендил, Велес и Битоля. От наша страна пътят е ОК, единствено изнервящо е влаченето по т. нар. околовръстно на Перник, където някой малоумно е ограничил скоростта до 60 км/ч. Голфовете летят, разбира се, а отговорните хора (като Тото) не нарушават разпоредбите и се нервят леко.

Границата се минава много лесно и бързо само с лични карти. Македонските служители ни дадоха малки листчета, които да носим непрекъснато със себе си и да представим на връщане, както и листовка с малко помощна информация. И добре, че я прочетох веднага Оказа се, че по закон трябва да караш винаги и навсякъде на запалени фарове. Целогодишно.

Имаше споменати и максимално разрешените скорости, но като цяло разчитахме на пътните знаци (малко, но видими са) и на подсказки от GPS-а. Кара се сравнително спокойно, нямаше сложни изпълнения и освен няколко претоварени камиона и мегабавни трактора – никой и нищо не наруши спокойствието ни на пътя. Който е по-зле отколкото от наша страна, но не е някаква драма. Магистралата им е ОК, плащахме на няколко бариери по 50-60 денара. С които се бяхме сдобили от обменното бюро на границата по курс 1:30.

Отседнахме във вила Дислиески, която беше напълно ОК за цената си (но не е 4 звезди, определено). Чиста, спретната, на тиха уличка, но много близо до брега на езерото, с изключително симпатични и любезни собственици — хареса ни.

Опитахме няколко кръчми, нямаме оплаквания от ни една от тях. Салатите бяха пре-въз-ходни, с ароматни домати и изобилие от печени чушки, т.е. точно по наш вкус. Скарата очаквано беше на ниво, а и рибата си я биваше. Обслужването навсякъде си беше както трябва – определено бие 90 процента от софийските заведения. Наистина нищо лошо не можем да кажем по темата.

Единственото ни страдание беше, че бяхме заделили само три дни за пътуването. Но пък си обещахме да се върнем отново.

А заглавието на публикацията е препратка към една особено популярна по тамошните кръчми песен

Наближава края на годината, а освен подводните снимки от последното отскачане до Ситония — нищо друго пътешественическо не съм споделяла. Пък не беше като да сме си стояли само в София. Просто наистина развих силно отвращение към Gimp-а и въпреки че съзнателно съм подредила (и бекъпнала) всички кадри… като се стигне дори до най-семплото им оразмеряване, почвам да гледам лошо под вежди и вдигам бял байряк след по-малко от минута. Наистина не обичам да се занимавам с такива пипкави и досадни неща.

Днес finally ме досрамя достатъчно много, че да почна да ровя архивите и да подбирам снимки, които да покажем поне на родата. И съответно може би да кача и тук. Засега ентусиазмът ми стигна само до изваждане на петнайсетина кадъра от пролетното отскачане до Бостън, но нищо не се знае, може и още неща да изскочат

Та… Ето я страничката от Бостън, април-май 2011 г. Само съм кропвала тук-таме, с нищо друго не съм се занимавала. Някой ден ще има и втора серия от четвъртото ни ходене в района, нооо… не обещавам, че ще ми дойде музата скоро

Love? This way, please.

А това е един много лесен тест за определяне колко добре различавате цветовете:

От край време съм се изумявала от неспособността на мъжете (или поне повечето от тях) да не виждат нюансите на цветовете. Отначало си мислех, че е от незаинтересованост, просто не си дават труда да обърнат внимание на подобна дреболия.

Обаче май ще се окаже, че наистина физически не могат да се справят с това предизвикателство. Защото дори когато се съсредоточи и внимава много — Тото изкара 40 точки на теста, а аз бързайки направих 8 (a lower score is better).

Подбрах малко от подводните снимки, които направихме на Ситония, и ги подредих в отделна страничка. Не всички са се получили добре, разбира се, но като за първи опит биват. Догодина – по-хубави!

Използвахме няколко дребни Canon-чета (старият ни А95 с твърда кутия WP-DC50 и два роднински дребосъка, чиито модели не помня, комбинирани с мек, много по-евтин и не твърде удобен калъф). И на моменти се задавяхме от фрустрация колко трудно е да фокусираш, наистина! Но и се забавлявахме страхотно-страхотно.

Жалко, че лятото свърши…