Четене. Говорене. Рисуване. Игра
Брат ми е с две години по-малък от мен. Когато започнах училище, той още ходеше на предучилищна и много страдаше, че е различен, че няма учебници, тетрадки, ученическа чанта. Особено ми завиждаше за учебната програма. Помниш ги онези пъстри листове хартия, на които пишеше какви предмети имаш за деня – четене, писане, смятане, рисуване, физическо… И когато някой питаше брат ми как е минал денят му в забавачката, той отговаряше:
Днес имахме четири часа. Първият час беше „събиране“, вторият беше „закуска“, третият – „игра“, а последният е винаги „взимане“.
Та и аз така днес – малко четене, малко говорене, рисуване, игра.
Започвам с четенето. Днес попаднах на една умопомрачителна статия от The Sydney Morning Herald. Австралийският журналист Джак Маркс разказва за едногодишното си общуване с Ръсел Кроу в доста дългата статия I was Russell Crowe’s stooge. Разтърсена съм. Не ме разбирай погрешно, аз самата работя в комуникационната (манипулационната) сфера и знам не една и две вътрешни истории. Пък и не съм наивен човек по принцип, ясно ми е, че колко средства и усилия се хвърлят в имиджмейкинга. Просто… не съм предполагала, че вече се играе и на толкова дребно.
It was March 2005 when the Oscar-winning movie star called me. He had read an article I had written – something about how the celebrity magazines make up lies – and had tracked down my number. He wanted to meet over lunch. He asked me if I could be trusted. The last thing he wanted to see in the papers, he said, was some story about my lunch with Russell Crowe. I told him not to worry. I wouldn’t want to read that story either.
Мдам, it’s a strange world.
А пък ето тук е речта, която Стивън Колбърт (да, онзи Стивън Колбърт, дето каза разни неща в лицето на Буш) държи пред випускниците от Нокс Колидж.
First of all, I’m facing a little bit of a conundrum here. My name is Stephen Colbert, but I actually play someone on television named Stephen Colbert, who looks like me, and who talks like me, but who says things with a straight face he doesn’t mean. And I’m not sure which one of us you invited to speak here today. So, with your indulgence, I’m just going to talk and I’m going to let you figure it out.
Малко смешно, малко тъжно, мъдро… многопластово.
Дойде време и за рисуването. Пробвах се на iScribble – голям фън е! Не, че съм кой знае какъв художник, напротив, ама пък мога да се забавлявам със собствените си изцепки 😆
А играта напоследък е една – Sudoku. Пристрастих се. Твърди се, че било полезно като профилактика срещу Алцхаймер – вече си имам и извинение 😎
19:25:37 ч., 08.06.2006 г.
На мен ми хареса , тая част от речта на Колбърт. Изкушавам се да я определя , че като че ли има източен привкус.
So, say “yes.” In fact, say “yes” as often as you can. When I was starting out in Chicago, doing improvisational theatre with Second City and other places, there was really only one rule I was taught about improv. That was, “yes-and.” In this case, “yes-and” is a verb. To “yes-and.” I yes-and, you yes-and, he, she or it yes-ands. And yes-anding means that when you go onstage to improvise a scene with no script, you have no idea what’s going to happen, maybe with someone you’ve never met before. To build a scene, you have to accept. To build anything onstage, you have to accept what the other improviser initiates on stage. They say you’re doctors—you’re doctors. And then, you add to that: We’re doctors and we’re trapped in an ice cave. That’s the “-and.” And then hopefully they “yes-and” you back. You have to keep your eyes open when you do this. You have to be aware of what the other performer is offering you, so that you can agree and add to it. And through these agreements, you can improvise a scene or a one-act play. And because, by following each other’s lead, neither of you are really in control. It’s more of a mutual discovery than a solo adventure. What happens in a scene is often as much a surprise to you as it is to the audience.
Well, you are about to start the greatest improvisation of all. With no script. No idea what’s going to happen, often with people and places you have never seen before. And you are not in control. So say “yes.” And if you’re lucky, you’ll find people who will say “yes” back.
Now will saying “yes” get you in trouble at times? Will saying “yes” lead you to doing some foolish things? Yes it will. But don’t be afraid to be a fool. Remember, you cannot be both young and wise. Young people who pretend to be wise to the ways of the world are mostly just cynics. Cynicism masquerades as wisdom, but it is the farthest thing from it. Because cynics don’t learn anything. Because cynicism is a self-imposed blindness, a rejection of the world because we are afraid it will hurt us or disappoint us. Cynics always say no. But saying “yes” begins things. Saying “yes” is how things grow. Saying “yes” leads to knowledge. “Yes” is for young people. So for as long as you have the strength to, say “yes.”
19:30:52 ч., 08.06.2006 г.
А сега истинския коментар. На една от книгите на Виктор Пелевин пише долу-горе това: „Написаното може да не съвпада с истинското мнение на автора“
А и да аз мисля , че истинските хора не са тези които казват , аз съм , честен , аз съм добър. Те са онези , които казват правя каквото мога да съм добър или честен , но дали се получава. Мисля така е и с речта на Колбърт. Ама знае ли се в този измамен свят основан на виртуалната култура.
А за Кроу и репортера е ввъпрос на ценности. В момента ми хрумва как би постъпил Кроу на мястото на репортера има място за варианти и от двата полюса.
Като за край свят , в който чакаш да получиш но не и да дадеш с основание би бил несправедлив към теб.