Разказвачи
Всеки има собствена история за себе си. За другите. За малките и големите неща. Всъщност светът ни е пълен с истории, които чакат да бъдат разказани. Ако го направим, нашата история може да стане история и на други хора.Разказването е себеизразяване. То е и свързване с онези, които са около теб. За да чуят историята ти, да разберат нещо за теб – хората трябва да те чуят. Така че – започвай разказвачо…
Предполагам, че всички четящи в-к Капитал вече знаят за инициативата Лига на разказвачите, която агенцията ни, Ideo Saatchi & Saatchi, организира съвместно с вестника. Сбирките се правят един път месечно, като темата, по която ще се разказва, денят и часът се обявяват предварително. Участниците в конкретната вечер се избират чрез жребий. Всеки от тях разполага с по 5 минути, за да разкаже своята най-интересна история по съответната тема. Победителите се избират от жури, съставено от организаторите и публиката. Най-добрият разказвач получава 250 лв., а историята му се публикува в Капитал Light.
Поредната сбирка на Лигата на разказвачите е утре вечер, 26 октомври 2005 г. (сряда). Започва в 20:00 часа в клуб Грамофон. Темата, по която участниците ще могат да разкажат своята история пред публиката, е “Съседи и съседки”.
Първото издание на Лигата на разказвачите бе през май 2005 г. Септемврийската среща бе в клуб Петното в Пловдив. Утре ще се видим за шести пореден път. Май вече имаме традиция, нали 🙂
Следва моят любим разказ.
История с куче
Разказана от Яни
Искам да се извиня от началото, ако може, и има проблеми с мой български език, ще се постараем да няма, извинявай те, кво да направим. Значи тук съм все пак само читири години. Значи става дума за една история, в който участвам аз и един мой другар. Отначалото. Значи, когато дойдох тука преди читири години, аз употреблявах постоянно термина другар. След което разбрах, че българите не го обичат, щото тук всички сте били някакви другари. Много странно за мене, за мене другар е понятие за човек, който съм… Начи той е по-стар от мене по-малко от месец. Начи ние сме… живеем къща до къща, той се казва Филип, ние го наричаме Жижника. Щото той беше най-малък в махалата и майка му Вера постоянно тичаше подир него с една бутилка, една цусла, как се казва на български, не знам това… това, които го смучеме… и начи мойто мляко беше бело, неговото беше червено, щот неговата крава била червена. Слагаха вътре йайца, лажеха го, че неговото мляко нещо по-особено.
Начи става дума за деветдесетте години, когато ние – обикновените деца на обикновените пролитари искахме да станем някви буржои и тръгнахме да се занимаваме с някъв бизнес. Баща му на Филип беше директор на “Енергото”. Това е най-голямата, най-голямата фирма в града, който дава и взима тока, разбирате за кво става дума, нали… И като, когато получихме някви пари в живота, решихме да купиме някви кучета. Отидохме в едно село Берово и купихмe две кучета, които бяха почти единтични, и почнахме да ги храним с такива от… Kак се казва? Неестествена храна от, с чували, не знам как се казва. След като един приятел ни даде някакъв акъл, че, вижте какво, тези кучета няма да станат кучета, ако не ги храните с естествено месо.
Това бяха шарпланинци – кучета от Шар планина, от Тетово. И ние решихме, разбира се, веднага да отидем към следващия, към следващата крачка – това е месо. Попитахме какво да направих, какво да направим и тогава ни казаха, че най-добре да купим едно магаре. “Ий – казахме си – как ще купим това магаре?” И отидохме в циганската махала да купим магаре. И добре – тук магаре, там магаре. Разбира се, намерихме читири-пет магарета, така ли се казва или магария, не знам! И пазарихме се, купихме едно магаре, заведихме го там, извън циганската махала. И казахме: “Добре, сега айди даваме парите, ама вижте какво, хора – дайте това магаре по някакъв начин, нали, да се заколе, щото на нас ни трябва месото, а не магарето.” “Е – те казаха, – Няма никакъв проблем. Голяма работа.” Вързаха му една ортома за главата и с другата част от ортомата вързаха го за стълбата. Аз помислих: “Сега ще измъкнат някаква пушка и ще го убият.” Не! Те измъкнаха една даска, с който почнаха да го бият тука – между очите. И то магарето, ама силно едно магаре, никак не пада. И аз казах, Филип каза: “Стойте, бе, не го бийте!” Те: “Чакай бе, как не го бихме, да не го бием? Това вие шъ дадете парите, шъ земите магарето, ние шъ го заколим, носите месото – всичко е наред” – вика. “Не, вижте, ние ще дадем парите – вий не го бийте магарето, как ще го биете магарето с даска в главата.” “Ей, пичове, ай стига се базикали с нас, шъ стане кръв, шъ ви убием.” Аз го гледам Филип Жижника, той сега има ауди оттука дотам, а е Жижник все пак толкоа, и казвам: “Филип, тук става сериозно, братче, шъ ни убият.”
Той заради името – мене ме наричат Гърк в махалата, та каза: “Гърк, не си играй, нека да го убият магарето, зимаме месото и тръгваме.” Аз казвам: “Мене убиват – магарето не!” И след като ние почнахме – магаре да живее, магаре да умира, те с една по-голема даска, щото малката се и счупи, тръгнаха двама да бият магарето между очите. Аз се замесих, разбира се, няма да допуснем такова нещо – аз съм все пак, нали, кое е обратното на филантроп не знам, магаретроп. Спрях хората, казвах, каза ми: “Хора, плащаме, ние сме все пак тука някакви чорбаджии, аматьори, не професионалисти, взимаме си магарето, такова, каквото е живо с ортомата, отиваме вкъщи – всичко е наред.” “Не! – те казаха. – Вие сте платили за мъртво магаре. Ний ще ви го изпоръчаме мъртво магарето.” След което вземаха една лопата и с лопатата убиха магарето пред нашите очи. Аз си тръгнах, разбира се. Жижникът, той, ний винаги в махалата смятахме, че той е някак не е за мъжки работи, оказа се за пръв път в живота, че Жижника има сърце мъжко, той издържал всички, одрали кожата на магарето и до вечер той ми донесе един огромен найлон с изсецкано месото от магаре и магарешка кожа. След което той до ден днеска се фали, че лично участвал в, как се казва, дето са го дерали магарето. Разбира се, ние след това изсецканото месо сложихме в един фризер на парчета в малки такива, да, опаковки.
И към да, до три месеца хранехме нашите кучета. Като наистина можем да признаем, че те добиха хубав цвят на, не, не, не на косата, те станаха големи кучета, почнаха да лаят, въпросът беше, че нашите кучета бяха глупи, че не лаеха със задръстване. Например един шарпланинец лае по следния начин: “УАУ.”
