Още три идейки

Днес поздравих komrade за новата квартира, та се присетих за всичките места, които съм обитавала… И реших да отхвърля още малко от списъка ми с идеи, като разкажа за по-трайните ми местообиталища.

#29. Да опиша всички места, на които съм живяла.

Детството

Родната къща е в една от преките на Стамболийски – улицата е затворена, граничи с Владайската река. По нея почти не минаваха коли, просто нямаше къде да отидат. И е цялата в кестени, от край до край. Кварталът е на преселници от Македония, но имаше и евреи, арменци, а на две преки и половина от нас беше циганската махала. Всички се познаваха помежду си. За нас, децата, беше голяма мъка да се мотаем нагоре-надолу, защото все срещахме разни хора, на които трябваше да казваме учтиво „Добър ден“. Брат ми например си беше спечелил славата на най-добро дете само и само защото всеки път като минаваше покрай седянката на кварталните баби ги поздравяваше. По 7-8 пъти на ден 🙂

Къщата ни беше мъничка, като дядовата ръкавичка. С огромен двор обаче. Живеехме с баба и дядо, до нас пък беше семейството на дядовата сестра. Имахме две миниатюрни градинки – едната под прозореца ни беше цветна, а в другата майка садеше 10-15 корена домати. Под асмата имаше голяма маса, където обядвахме през лятото. Дворът беше целия в трева, много подходящ за детските ни игри. Катерехме се по двете черници, висяхме на лоста, люлеехме се на люлки, скачахме на дама… Имаше даже мъничък детски пясъчник, където строяхме своите замъци.

На цялата улица обаче нямаше нито едно момиче на моята възраст. По този повод все с момчетата си играех. И досега предпочитам да не общувам много с жени.

5-ти клас

Когато станах на 12 години отидохме да живеем временно при другата ми баба в апартамента ѝ в Люлин 1. Задържахме се само няколко месеца там, защото най-накрая ни бе признато правото да имаме собствено жилище и получихме ключовете за заветната собствена тристайна панелка. Помня с добро онзи период защото намерих много приятели на моята възраст в района и се забавлявах наистина добре.

Пубертет

Това е малко разтегливо понятия, защото по мои сметки пубертетът май ме пусна на около 25-годишна възраст 🙂 Все пак… Нанесохме се в първия собствен апартамент през лятната ваканция между 5 и 6 клас. Кварталът беше сравнително ОК по онова време. Не успях да се сближа с хлапетата от блока, защото някак ми се струваха глупави и със съвсем детска психика. Успях да сменя две училища за две години, а когато и влязох в Английската – хептен се отчуждих. Пък и много харесах компанията си от гимназията. Започнах да се прибирам у дома само колкото да преспя. А като станах студентка пък – хептен. Работех активно, ходех на лекции чат-пат, мотаех се с колегите по заведения, въртях гаджета… Направо не ми оставаше време да се прибера 🙂

С Тото

Гостувах на Тото в предишната му квартира в Гео Милев, но истински заживяхме заедно чак като се нанесохме в сегашния ни апартамент на 15 септември 2000 г. За 4 часа се пренесохме. За два дни почистихме всичко до блясък, подредихме и… заживяхме. Вярно, малко на края на света сме и то в панел. Но пък транспортът ни е удобен, блокът ни е на бивши военни, които са въвели супердисциплина по домовете си и почти няма чалгаджийски изпълнения, не е имало кражби наоколо. Първата нощ тук ми се стори толкова тихо, че чак изнесох часовника от стаята – много силно тиктакаше и ми пречеше да спя! Като цяло: успешна квартира се оказа малкото ни апартаментче, харесвам си го.

И така както съм почнала – хайде да отчета още две изпълнени идеи.

#3. Да си купя нещо евтино, но шантаво, което да стои на бюрото до лаптопа ми и да носи светло настроение през целия ден.

Точно тази точка съм я преизпълнила много-много пъти 🙂 Последното попълнение е една голяма свещ от Касиопея, ухаеща на канела.

Все още не съм я запалила и въпреки това – целият хол е мирише на сладки 🙂

#28. Да подаря нещо, което обичам.

Синият ми метален Parker, с който съм писала само 2-3 пъти, защото си го пазех за официална химикалка в официалната ми раница, замина. Ваня, която ми подготвяше документите така все едно ми прави услуга, се затутка с извинение, че ѝ спряла химикалката. Аз ѝ подадох Parker-а, тя драсна с него два реда, похвали го колко леко пишел и с неохота ми го върна. В този момент взех импулсивно решение да ѝ го подаря.

Да, тя не заслужава подарък, да, аз си обичах пустата химикалка. И все пак… Подарих я.

Публикувано на 13 февруари 2006, понеделник, в 11:59 pm, в категория Сто идеи.