Земята на свободните 2

Земята на свободните
Автор: Юрий Нестеренко
Част 2

– Добре, де – смени темата Ричмън, – значи, имаме енджин. А как е положението със сценария?

– Трябва да го обсъдим, – оживи се Смарт. – Отначало решихме да е игра за Втората световна война…

– Не става, – прекъсна го Ричмън. – Не може да се прави пропаганда на нацизма. Антифашистката лига ще ни изяде с обувките.

– Каква пропаганда?! – изуми се Макс. – Играта е за победата над нацизма!

– Няма ли да има кампании, които да позволяват играещите за Германия да победят?

– Ами… ще има, – призна си Смарт. – Играчите обичат да могат да са от двете страни на конфликта. Но сценарият съответсва на историческата истина, Германия накрая винаги ще бъде победена…

– Какво значение има? Така или иначе предлагаме на играчите да се почувстват фашисти и да стрелят срещу американски войници. Ти сериозно ли мислиш, че ще ни позволят да пуснем нещо подобно на пазара?

– Добре де, ще махнем възможността да се играе на страната на нацистите… и мултиюзър режимът също… макар че това ще убие рейтинга на играта… оставяме само възможността да се воюва от страната на съюзниците.

– Няма значение. Ще набутате в играта свастиката, а това е пропаганда на нацизма.

– Играчът ЩЕ СТРЕЛЯ по кораби и самолети със свастики! Къде видяхте пропаганда?!

– Всяко изображение на свастика е оскърбление на паметта на жертвите от Холокоста. Не ме гледай като алтернативно надарен. Това не е мое твърдение, а е на адвокатите на Антифашистката лига. Не споменавам даже за законодателите в повечето от европейските страни.

– Какво значи „всяко“?! Свастиките са се появили шест хиляди години преди нацизма. Има такива даже на древноеврейските гробници. И по време на Втората световна война не всяка свастика е била фашистка. Финландските сини свастики напривер нямат никакво отношение към нацистите. Появили са се през 1918 година, когато шведският граф Ерик фон Розен подарил на Финландия самолет. И този самолет е техния първи изтребител. На него е имало нарисувана синята свастика от фамилния герб на графа и така тя е станала емблема на финландските ВВС…

– Макс, не ми тикай в носа своето университетско образование. Когато тържествува политическата коректност, историческата не е важна за никого.

– Е, добре, – обречено въздъхна Смарт, – ще заменим свастиките с кръстове, правено е за игри, пускани на европейския пазар.

– Вече не е така, – отряза го Ричмън. – Асоциацията на християнските църкви протестира срещу използването на кръста в негативен контекст. Следователно дори в Първата световна не можем да го ползваме.

– Хммм… а да завъртим сценария около Гражданската война? – неуверено предложи Макс. – Популярна тема е…

– Ти побърка ли се, бе? Искаш да направиш игра, в която едни американци стрелят срещу други?! Да не споменавам, че ще нанесе непоправима морална травма на цялото чернокожо население…

– Ама нали войната завършва с освобождението им!

– Напомня им за освобождението, но и за робството.

– Шефе, ще напомни само на тези, които са го преживяли. А това е било преди 150 години…

– Обясни го на борците срещу расовата дискриминация.

– Уфф. А с талибани може ли да се воюва? Или поне с войниците на Саддам…

– Може. Ако си войник от американската армия. А ако си създател на компютърни игри, то това ще е разпалване на антимюсюлмански настроения.

– Ама с талибани ще се бият, не с някакви мюсюлмани!

– А талибаните според теб какви са, да не би случайно да се будисти?

– Добре. А срещу мафията може ли да се стреля?

– А ти как мислиш? – крива усмивка пропълзя по лицето на Ричмън.

– В мафията няма чернокожи, – бързо вметна Смарт. – И хаитянци. И кубинци. И азиатци…

Ричмън продължаваше мрачно да мълчи. Макс впери в него въпросителен поглед.

– Ами италианците забрави ли ги? – снизходително обясни шефът. – Как можа да забравиш италианската диаспора?!

– И италианци няма да има! – възкликна Смарт.

– Няма да помогне, – отсече Ричмън. – Самата дума „мафия“ е италианска. Освен това ако ги няма може и да се обидят. Ще кажат, че игнорираме особеностите на италианската култура…

– Добре, убедихте ме, – въздъхна за пореден път Макс. – Не ми се искаше да прибягваме към класическото клише, но явно ще спасяваме Земята от извънземни. Диаспори на извънземни нямаме още, нали?

– Извънземни няма, – потвърди шефът му, – но честно да ти кажа това е даже още по-зле. По-добре да си имаме работа с една разгневена диаспора, отколкото с няколко. Ако тези извънземни дори и мъничко напомнят на хора – веднага няколко нации ще ‘познаят’ себе си. Я по дългия нос, я по разперените уши… Помниш колко проблеми имаше Лукас. И като капак – ако извънземните са враждебни, то за какво ти напомнят те? Злодеи, идващи от небето и убиващи хора?

– Не се сещам, какви са тези недомлъвки?

– Макс, днес въобще не мислиш трезво. Искаш да ни затрупат с искове, че сме разчепкали моралните рани на пострадалите от атентатите на 11 септември ли?

– Ммм… Тогава… нека действието не се развива на Земята. И няма да е нашия свят. По дяволите, направихме супер реалистичен енджин, но съм съгласен да го жертваме за фентъзи игра. Героят ще се сражава със зомбита, чудовища, диви зверове…

– Със зверове не може. Проблем с петите ли искаш?

– С какво? С… онази част на човешкия крак ли?

– Не бе, с PETA – Асоциацията за етично отношение към животните. А по отношение на зомбитата… ще ни попукат за пропаганда на вандализъм, гавра с трупове и с паметта на мъртвите.

– Добре, оставяме само чудовищата. Няма да приличат ни на хора, ни на животни… въобще на нищо няма да приличат. Така ще мине ли?

– Така може и да мине. Макар че… Я почакай. Главният герой човек ли ще е?

– Ами да. Да не би да има нещо лошо в това, нали ще го правим положителен герой все пак? Е, в краен случай може да го врътнем елф.

– Не, не питам това. Мъж ли ще е? Як мъжага?

– Ами… – Макс сконфузено млъкна.

– Именно. Феминистките ще ни разкъсат на парченца. Поредният самец, който спасява света. А жените ще са в пасивни и унизителни второстепенни роли, някакви отвлечени принцеси например…

– Няма проблем, ще направим главния герой жена-непобедим воин.

– И какво се получава? Мъжете са прехвърлили цялата отговорност за спасяването на света на женските рамена, а те самите лежат на сянка и нищо не правят, така ли? Мислиш ли, че феминистките ще търпят подобно развитие на играта?

– Ще направим възможен избора на пол на главния герой. И на цвета на кожата също, – добави Смарт за всеки случай.

– Няма да помогне. Например потребителят или потребителката си избират да играят с героиня. А тя красива ли ще е?

– Ами играчите предпочитат да са крас… – дуднеше под носа си Макс.

– Сексуална експлоатация на жените, – отряза шефът. – И освен това – създаване на виртуален образ на идеалната жена, който предизвиква комплекс за непълноценност в реалните жени. Феминистките…

– Да, разбрах, – прекъсна го Смарт. – Нека бъде грозна. В края на краищата това дори е оригинално…

– Не може, – беше ред на Ричмън да въздъхне.

– А сега защо?! – страдалчески възкликна Макс.

– Пак заради феминистките. Образът на жената ще е в принизен, карикатурен вид.

– И какво се получава – и с жени, и без жени все е политически некоректно, така ли?

– Знаеш ли какво, – замисли се Ричмън, – нека и героят ни да е нехуманоиден. Безполов и на нищо да не прилича. Макар че… съмнявам се дали някой ще си купи такава игра. Бе за какво са ни тези клишета – герои и всякакви такива неприятности? Нека да е абстракция някаква, от типа на тетриса. Но със стрелба. Потребителите все пак обичат екшъна.

– Абстракция?! – ококори се Макс. – А ние толкова работихме над реалистичните движения! И всичко да зарежем?

– Ами да, ще е много политически коректно, – непреклонно възрази шефът. – Впрочем… абстрактните обекти ще трябва да са в някакъв цвят. Черният и жълтият отпадат по очевидни причини. Белият за всеки случай и той. И червеният също.

– Заради комунистите ли? – изшашка се Смарт. – Нали сега никъде вече не ги харесват?

– Какви комунисти те гонят, заради индианците… ъъъ… коренното население имам предвид, – раздразнено поясни Ричмън. – Розовият, сам разбираш, отпада заради хомосексуалните, зеленият също, освен ако не искаш дело с Green Peace, кафявият е пропаганда на фашизма…

– Оранжев, – плахо предложи Макс.

– Ами това е цветът на свободна Украйна! Знаеш ли колко е огромна украинската диаспора, а?

– Тогава виолетов, – направи още един опит Смарт.

– Виолетовият не става, – замисли се Ричмън. – Самата дума violet прилича на violence. Пропаганда на насилие.

– И какво ни остава – само сиво май? Каква ще е тази игра, дето ще е само в сиви тонове?

– Това е маловажно. Обаче… Сива е косата на възрастните хора. А Съюзът за защита на правата на възрастните…

– И какво ще правим, шефе? – обречено попита Смарт.

– Не знам, – въздъхна Ричмън. – Ти си умникът, ти кажи. А аз ще послушам новините, – взе мишката и кликна по иконката на интернет радиото.

Председателят на Комисията по политическата коректност е подал иск във Върховния съд срещу националния химн на САЩ, – съобщи новинарят. – Искът е мотивирован с това, че в текста на химна Съединените американски щати са наречени „земя на свободните и дом на смелите“. По този начин се нарушават пряко правата на страхлив… простете, алтернативно смелите граждани.

– Ама той да не е идиот? – възкликна Смарт.

– Разбира се, – невъзмутимо потвърди Ричмън. – Нима не знаеш, че съгласно закона, дето го приеха преди няколко месеца, Комисията по политическа коректност се оглавява от алтернативно надарен?

– Знаете ли, шефе, – решително каза Макс, ставайки от стола, – напускам. И се махам от тази страна.

– Къде ще ходиш? – безнадежно вдигна рамене Ричмън. – В Европа е същото, даже може и по-зле да е.

– В Парагвай.

– Това къде е?

– В Южна Америка.

– И какъв е там строят?

– Диктатура, – замечтано каза Смарт. – След последния преврат в страната не е останал нито един жив правозащитник. Никакви лиги, асоциации и комитети, никакви искове на малцинства…

– Но сигурно има някакви ограничения все пак? Диктатура е, нали…

– Проучил съм всичко. Няма никакви ограничения, освен едно: не се закачай с Президента, членовете на неговата хунта и родата му. А това са по-малко от сто души. Всички останали са наравно.

– Ама те сигурно не говорят английски, а?

– Пък ние все едно говорим английски. Този нов политически коректен новговор… това да не е английски?! А испански знам още от университета.

– Макс, чакай малко! Ако напуснеш сега – какво ще се случи с проекта? Джони няма да се справи сам!

– С какъв проект? С безцветната абстракция? Няма такъв проект, господин Ричмън. Сбогом.

След като Макс излезе от стаята Ричмън постоя замислен, подпрял с юмрук бузата си, вперил поглед в монитора. После отвори органайзъра си и записа задачите си за следващия ден:

1. Да продам компанията Megagames.
2. Да си купя самоучител по испански.

Публикувано на 21 март 2006, вторник, в 1:32 am, в категория Смях.