Като си толкова акълия…
Днес цял ден пиша нещо – писма, CV, презентации… И все на английски. Нещо съвсем се изтормозих. Овладяла съм юрократския език до съвършенство, обаче понякога ми писва да мисля позитивно. Всеки недостатък представен като предимство, блех. Уморително е.
Разсейвам се като чета The Web Design Trend Obituary & Death Clock и Smoke rings, emotional trees and other conceptual products едновременно. Всъщност повечето материали на Pingmag звучат интересно дори за лаик като мен 🙂
И съм си букмаркнала gapingvoid за утре – видях първите десетина рисунки върху гърба на визитна картичка и вече имам любима:
Този въпрос ме преследва… Защо, наистина? Какво толкова ни кара да сме наемни работници? Защо не работим за себе си? Страх ли е, мързел ли, безотговорност може би?
05:51:58 ч., 04.05.2006 г.
Според мен основното е една сплав от страхлива безотговорност (да не мисля аз, да не взимам решения аз) плюс материалистически консумизъм (да имам сигурен материален – плюс съпътстващия социален – статус). За първото няма какво повече да пиша, но второто мисля се нуждае от някои пояснения. Мнозина имат измамната представа, че за добър и щастлив живот са необходими твърде много неща и поради това не смеят и да помислят да поемат риска да започнат да работят за себе си, тъй като нямат гаранция, че ще ги имат. Сред многото неща са както купчината вещи и материални придобивки, така и неща като социален статус, престиж, постижения, признание.
09:10:40 ч., 04.05.2006 г.
Аз не мисля, че това да работиш като наемник е непременно лошо. В края на крайщата винаги работиш _и_ за себе си и въпросът е каква част остава за теб и каква за този който наема труда ти. Та доста зависи от „шефа“.
Освен това понякога е много тудно да се занимаваш с нещото което обичаш и да работиш само за себе си, тъй като ще ти се наложи да се занимаваш и с цял друг куп неща, с които се занимават други хора в една по-голяма организация (секретарки, счетоводители, юристи и т.н.).
10:02:11 ч., 04.05.2006 г.
Под сами за себе си да се разбира „шеф“ или „freelancer“? Защото ако е първото, то да си наемник ти дава повече свобода, противно на общоприетото схващане. Все пак, ако те стегне шапката, ставаш и сменяш работата, но ако си шеф, от теб зависят хора – не можеш просто така да кажеш „аз пък няма да играя“.
Ако е второто, в България е икономически трудно приложимо да фрийлансърстваш. Освен ако не си ултра-мега добър в което правиш, или да си профи в рядка област. А да се намери ангажимент може и веднъж на три месеца, ама стомахът иска храна всеки ден, че и по няколко пъти даже.
Не мисля, че е от страх. АКо нямаш капитал, с който да стартираш, ако нямаш подходящите контакти, за да задвижиш нещата, ако в същата област сред конкуренцията летят бели птици и куршуми… не е толкова просто. От нулата тава само по начина на Рокфелер с ябълките и умрялата леля-милионерка.
Друг въпрос, че има хора, които просто не могат да работят сами – чисто психологически, ако щеш 🙂
10:10:41 ч., 04.05.2006 г.
И аз мисля, че въпросът опира до контактите. Или по-скоро до съдружници – независимо дали ще си „шеф“ или „фрилансър“, винаги трябва да има някой съмишленик, с когото да гледате в различните посоки и да „покривате периметъра“. Или пък да сте си някаква подкрепа – идейна, финансова, дори подкрепа с реплики „абе ще го направим, ще видиш“.
С две ръце съм „за“ работенето на свободна практика. Лошото е, че у нас има много силно настроение против такъв вид работа. „Шефовете“ гледат с много лошо око, а парите и поръчките са у тях.
Та у нас дори не е прието да се работи отдалечено… Аз като ИТ, например, бих могъл прекрасно да работя отдалечено, но не – не можело, трябва да ми виждат очите, да влизат в стаята, да ме виждат как се потя на бюрото и да им е КЕФ. Викат му трудова дисциплина. А всъщност е чист садизъм (или неразбииране на трудовите процеси, в добрия случай…).
Затова „шефовеше“ плащат заплати на чистачки и всякакъв (без)помощен персонал, дават пари за наем на офиси, надбавки за храна и купуват кафе-машини за коридора. Защото или са тъпи и не разбират, че е по-добре да се работи отдалечено, или са си садисти.
Знам, че може да звучи по-крайно, но това ми е болна тема в последните месеци… та дано не е много остро. Всъщност всеки работи както намира за добре и както успява 😉 (/me замазва положението и се изнася на пръсти;Р)
10:16:31 ч., 04.05.2006 г.
Хм, само аз ли интерпретирах рисунката по различен начин 🙂 Според мен обикновено дилемата е ‘защо работиш именно за този шеф’… Млад си, способен си, потърси алтернатива.
Иначе си слагам ръка на сърцето и си признавам, че напоследък все повече се замислям дали все пак да не започна да работя за себе си. Водещото при мен е желанието да намаля стреса. Просто съм твърде съвестна и от стремеж да не навредя на работодателя/колегите си съм творила чудеса от труд, нерви, саможертви. Например ако клиент Х е само мой и от парите му завися само аз – при първата му голяма простотия ще го пратя по дяволите и хич няма да му се ядосвам. Но ако от редовните му плащания зависят заплатите и на други хора… По съвсем различен начин стоят нещата, уви.
И да, факт е, че добрите специалисти с моята професия са кът в България 🙂
10:18:43 ч., 04.05.2006 г.
Хе-хе, turin, писали сме едновременно 🙂
10:19:39 ч., 04.05.2006 г.
Кое реално е работа за себе си наситина. Нима да отидеш за една година да работиш като държавен служител и да се напътуваш (1 месец обучение в Сингапур, 2 делегации до Брюксел и 3 сесии обучение в Малта напр.) е в услуга на гражданите, или си е чисто работене върху себе си. Или като си един изстрадал преприемач, например козметичка, работиш за себе си? Съгласна съм, че като ‘наемник’ в момента имаш много повече свобода, колкото е и да е противорвчиво на пръв поглед.
А пък и малко страх не е излишен – освен да работим, имаме и да обичаме:)
10:48:23 ч., 04.05.2006 г.
@Антония: хи-хи, сега се усетих ти на кое си наблегнала, пък ний с Ясен на кое 🙂 На това колегите му викат проекция и определено имат резон :-))
Обаче в хубава посока ти текат мислите за промяна, според мен 😉
11:07:19 ч., 04.05.2006 г.
🙂 Е, идеално стана – Антония ни провокира, пък ние проектирахме нашите нагласи… Перфектни, като по учебник… направо сме за извадка за психологическо изследване… /joke
11:08:27 ч., 04.05.2006 г.
Експлоатация му е майката. За съжаление за да си добре, трябва да имаш роби. Експлоатираш другите и си добре.
11:19:39 ч., 04.05.2006 г.
мда, проекция, атрибуця, много psych major стана:)
ама не всички искаме да сме шефове и да командваме и експлоатираме – на нас обаче ни викат, че сме безотговорни 😉
11:38:14 ч., 04.05.2006 г.
Сетих се за идеята на Григор Гачев за идеалната компания изведнъж…
А dzver се изживява в ролята на шефа-крокозавър от рисунката 😆
10:20:32 ч., 05.05.2006 г.
Позор, Ясене, позор – двамата с теб за факултета си, а аз – И за специалността си отгоре на това 🙂 Нищо чудно, че още не съм се дипломирала, те ако четат тук, няма и да ми дадат 😆
10:40:04 ч., 05.05.2006 г.
Алекс, нидей тъй ва – че то на факултета ни ние му отмиваме позора от другите, дето са се изподипломирали и ко – нищо… Хм, тъй де – поне се сещаме отвреме-новреме за него. Че и го „популяризираме“ в такива разговори. За дипломирането – давай, не четат! Виж аз как защитих, пък след първия опит ги бях оплюл доста (и не без основание, де) при мен. Та те в библиотеките не влизат, ти за интернет се тревожиш 🙂
Но има нещо, има нещо в темата, дето отвори Антония… И в начина, по който ние я разбрахме. Проблемът си е точно за ФФ, за всичките му специалности. Как днешните наемници възприемат наемното си работене и защо? Защо е толкова „ценно“ да си намериш работа, а не примерно да „вършиш работа“? „Работенето“ за шеф и „свършването на работа“ се припокриват понякога, но май само във фирмите на ултра-надъхани шефове, дето искат да изстискат всичко от теб.
Защо не е ценно да работиш сам и да свършваш работа? Тоест… защо не е „ценено“ имам предвид.
14:32:35 ч., 05.05.2006 г.
Хе-хе, няма как да пропусна и да не попитам: а вие кой факултет споменавате? Любопитството не прощава 🙂
15:01:14 ч., 05.05.2006 г.
Аз и от двамата да отговоря: нЕма не ни личи 🙂 Философски фак. сме двоицата. Аз – психология (да ме държат под око и далеч от широкия социум), той – философия (белким му канализират мислите и интересите :-P)…
😆
15:28:35 ч., 05.05.2006 г.
О, прошу прощения, споменах „ФФ“ и по стар навик реших, че е достатъчно и ясно. А за „канализирането“… не знам, каналите са мръсна работа, по-добре да си текат свободно 🙂 А това, че може да не „ни личи“ – то си е жив комплимент 🙂
15:34:50 ч., 05.05.2006 г.
@Алекс: На мен ми беше интересно още и друго – това, че има хора, които не могат да работят сами. Какво означава това и общо наблюдение твое ли е или е нещо замерено? Как по-точно „не могат“ и защо? (Говорим за по-общия случай на нормални зрели хора, в златната среда статистически)
Наистина ми е интересно..! Аз не бих бил толкова категоричен, но пък и изобщо не разбирам от проблематиката..
16:10:42 ч., 05.05.2006 г.
Хм-хм… Понякога, казват знаещите, било въпрос на слаба дисциплина. В см. – ако сам разпределяш времето си и няма кой да ти натяква, че „от и пол’вина“ си на работа, твърде е възможно задачите да се отлагат във времето в посока +/- безкрайност, да се тъгъдъчи всичко в последната секунда преди дедлайн-а, защото вече няма накъде, което да съсипе качеството на продукцията или нервната/храносмилателната система… сещаш се.
Другият вариант е, че може да имат по-силна нужда от структура хората. С ясни граници и също толкова ясен ангажимент, където и техните граници да не се нарушават. Защото, нали се сещаш, ако работиш в офис, работното време приключва в 17:30/18:00/18:30 и никой няма право да ти нарушава границите, карайки те да носиш работа вкъщи (не, че не се прави, но нали говорим по принцип). Ако обаче си на свободен режим, могат да ти звънят в 3 сутринта, да ти променят нещата до последно, че и в движение, да изникват още и още неща, които обаче не повлияват на срока (а иначе си имаш работно време, и когато успееш – тогава…)
То май не е толкова до неможене… Ако се насили, (почти) всеки може (почти) всичко. Въпросът е кое води до удовлетворение и кое – до фрустрация. Унификацията на работното място е великолепен начин да доведеш инак успешен екип до дисфункционалност и бърнаут. Глупаците така правят. Умните си наемат добри HR-и и слушат какво им се казва.
16:21:15 ч., 05.05.2006 г.
Аз пак различно интерпретирах „хора, които не могат да работят сами“ 😳
Аз не мога да работя сама. Т.е. мога, но ми пада КПД-то. Необходим ми е поне още един човек – било то съмишленик, било то подчинен… Просто съм много силна в ‘диалогичната’ форма. Ако разкажа идеите си някому, успявам да ги избистря и наистина да покрия всяка една база. Ако сутрин направя разбор на предстоящите задачи пред някого, то шансът да пропусна нещо почти изчезва. Ако някой ми задава въпроси пък – най-добре 🙂 Даскалската жилка в мен ми помага много: отговаряйки, аз сама за себе си постигам ново ниво на знание… да кажем…
Бе не обяснявам много добре 🙂 Ама то е защото писането на коментар е ‘монологично’, не ‘диалогично 😆
16:39:15 ч., 05.05.2006 г.
Може би Алекс говори за това, че всичко е в удържането на работната среда. Тоест трудностите идват от усилията да се създаде и поддържа такава среда. Някои хора го правят по-лесни при едни условия, други – при други условия.
Ти примерно по-лесно „сработваш“, когато имаш възможност за обсъждане. Но би „сработила“ и без нея. Само че ще ти коства много повече усилия да „удържиш“ работенето и да не изпушиш.
Аз само се опитвам да преповторя и да кажа с други думи. Ясно ми е, че темата е много обширна и си е за специалисти. /me даже малко се засрами, че е подпитал така… 😉 Както казах по-горе, проблемите са ми близки..
То и двете казвате, че „не могат“ не е категорично, а зависи от условия. Аз пък що го приех така категорично, не знам… (дори се поуплаших малко за себе си:)
23:49:36 ч., 12.06.2006 г.
Здравей(те), Антония,
Попаднах тук случайно (job search) и се заинтригувах, та
прощавайте за любопитството, но какво работите?
quote
No5 (ни Шанел, ни водка и даже не Мамбо, а просто по-горе)
„И да, факт е, че добрите специалисти с моята професия са кът в България“
unquote
Ако не Ви се казва, недейте – празно любопитство.
Иво Киселов
01:08:31 ч., 13.06.2006 г.
Привет, Иво. Връзки с обществеността е професията ми.