Адската подлост

В началото на седмицата frumich публикува поредния си адски як разказ, третиращ проблемите на понеделник, тринайсти. Понеже споменатият ден ме беше връхлетял със страшна сила, разказвайки ми играта по няколко фронта – не смогнах да преведа текста веднагически. За сметка на това тази вечер разпускам (даже си налях мартинито в кристална чаша, че и черешка цопнах вътре) и със свежи сили се захващам с нелеката задача да предам на български неподражаемия хумор на frumich.

Адската подлост

Федка попадна в ада.

Не че се ожени неудачно или пък че почна работа като лелка в детска градина за наследници на мутри, не. В съвсем буквалния смисъл на израза взе че умря и бе разпределен в преизподнята.

Този факт не би учудил никого от хората, познаващи Фьодор като жив. Някои от тях даже може би биха процедили през зъби едно „Там му е мястото“, ако знаеха. Дори и атеистите. Защото в многоетажните блокове никой не обича подпийващите си съседи. Пък и самият Фьодор не се разстрои много от попадането си в ада.

– Как защо? Нали съм атеист, – опита се да обясни реакцията си на човека, наредил се след него на опашката. Който между другото приличаше на чиновник от паспортен отдел. – Поживях си добре, както ми се искаше. Всъщност въобще и не мислех, че има нещо след смъртта. Е, оказа се, че имало. И по-добре, така ще е по-весело отколкото просто да изчезне всичко, нали.

Човечецът не споделяше радостта на Федка, а безутешно плачеше и нареждаше:

– Кой да е предполагал? Как ще издържа…

„Ад! Нон-стоп!“ приветливо мигаше неоновата табелка над портата. Чиновникът тихичко зави.

– Е, хайде, де. Не е чак толкова страшно, – опитваше се да го успокои Фьодор. – Знаеш ли какво си мисля? Най-много да те накарат вечно да се редиш на опашка за някаква хартийка. А когато свърши вечността ще ти обяснят, че не си донесъл всички документи и ще те пратят отново на опашката най-отзад. Няма от какво толкова да се страхуваш.

– Ще те видим тебе, – загадъчно заплаши мишокът и зарида още по-силно, сазмосъжалявайки се.

– По-смело, грешници! – Провикна се Фьодор назад към виещата се опашка и смело прекрачи през портата на ада.

Смело, смело, ама все пак му потреперваха коленцата. Страхуваше се, че може да му отрежат краката още на прага. Или да му показват „Гордост и красота“. Или да го накарат да изсвири на тромпет песента на Тимъти „Ние в клуба“. Или кой знае какво гадно мъчение да подкарат. Макар че… адът нямаше да е ад ако не беше още по-ужасен от това, което очакваме. На пропуска седеше Елизавета Макаровна, бившата тъща на Фьодор, облечена в екип на ненавистните му ЦСКА.

– Това е отвратително! – възмути се Фьодор. – Всякакви подлости очаквах от тебе, Елизавета, но чак толкова…

– Хванах ли те, слънчице! – изгука Елизавета Макаровна. – Не подозираше, че пак ще се срещнем, нали?

– Не, разбира се! Въобще не съм се съмнявал, че ще направиш кариера в преизподнята, – каза Фьодор. – Гадното е друго: нямаше ли по-голям размер екип? Че тениската е къса, показват се всички тлъстинки! Как не те е срам! И след смъртта си грам вкус нямаш! Което не може да не ме радва, де, явно винаги съм бил прав в преценката си. Учудвам се, че не ми е присъдено звание на Великомъченик, наистина съм учуден!

– Това е подло! – развика се дяволът и излезе от образа на Елизавета Макаровна. – Да не се мъчиш като видиш тъща си като шеф – това е подло и нечовешко. Може да получа наказание за подобни пропуски.

– Няма какво да се оплакваш! – строго го сряза Фьодор. – Не може да ме плашиш с второкласни актьори, бити карти. Да пристъпваме към основната част. Мъчете ме. Катранът налят ли е вече по котлите? Пилите, клещите и другите инструменти готови ли са? Хайде, да се захващаме за работа.

– Глупости! – намръщи се дяволът. – Какъв катран, какви пили? Само грешник с промит от религиозната пропаганда мозък ми трябваше тука… В ада всичко е различно… Например да попитам: ти какво обичаш?

Дяволът извади тефтера и се приготви да записва.

– Какво обичам ли… Ами всичко, май-май… – замисли се Фьодор. – Да ям например. И задължително с повечко месце да е храната. Поне три пъти на ден. Апартаментът да не е на висок етаж. Съседите да са глухи. Диванът да е удобен, хладилникът винаги да е пълен. Барът да е наблизо и пиенето, което сервират там, да е вкусно. Жените да са красиви. С бюст поне размер С. И да са мили. Работното време да е плаващо. По телевизията да дават интересни неща. Винаги. Никога да не я спират за профилактика. Поне 80 канала да има. За да може да цъкам с дистанционното дълго. А през нощта порно да има, разбира се… Ами май това е всичко. Успяхте ли всичко да запишете?

– Да записвам? – изхили се дяволът. – Да не си се побъркал, миличък? Задрасквам аз, задрасквам!

– Подлец!!! – възмути се Фьодор и продължи като скороговорка: – Обичам по телевизията да ми пускат естрада! И Биг Брадър обичам! И Академия за звезди! Непрекъснато да ги дават. И много ми харесва като съм в тоалетната и изведнъж да открия, че е свършила хартията, а предния ден някой е изхвърлил вестниците. Съседите задължително трябва да правят ремонт, че и бормашина да ползват често-често. От седем сутринта до три през нощта. Бирата в кварталния магазин да е свършила, до супермаркета да се пътува с препълнен автобус поне 18 спирки – просто обожавам. Да ми свършат парите, а до заплата да остават 29 дни – това ме докарва до оргазъм.

– Това вече си го записах! – изхили се дяволът. – Желанието на клиента е закон за нас. Благодаря, Фьодор!

– По дяволите! – изпъшка Фьодор. – Подла твар!

– Заради откровеността ти, миличък, – поклони се дяволът, – ще ми дадат и отпуск за няколко дни. А това е твоят адрес: Загнитово номер шестнадесет делено на четиридесет и пет. Седемнайсти етаж. Последен. Покривът капе. Асансьорът не работи. Затова пък няма балкон. Водата не стига до горе. Ни студената, ни топлата. На работа си от осем сутринта до осем вечерта, разбира се. Ако закъснееш – режат заплатата. Задълженията ти са леки: трябва да четеш на глас и изразително репликите от чата „Да се запознаем. За тийнейджъри до 16 години“. Ако се разсмееш, разбира се, се налагат глоби. И това е всичко.

– Ужас! – ужаси се Фьодор. – И всеки ден ли така?

– Ама моля ти се? – успокои го дяволът. – Да не сме зверове някакви. В сряда може да ходиш на боулинг. В петък иди на бар с приятели. Събота и неделя са почивни дни. Има и кино. Ще свикнеш, Федка, всички свикват. Ха-ха! Защото нямат избор. А сега, марш оттук.

И Фьодор закрачи към апартамента си. Табелки по улиците, разбира се, нямаше, а всички срещнати, които попита за пътя, се оказаха не от квартала. С много лутане най-накрая стигна до блока си… с неработещия асансьор.

– Мамка му, – измърмори той под носа си и заизкачва стъпалата. – На всичко се свиква. Не е слънце, ама и пълна гадост не е. Ще го преживеем. А в сряда ще отида на боулинг. През уикенда ще си почивам у дома, може да почета книжки, пък дори и глупави. От зеле и марули за обяд не се умира. Пък дори и да се умира, аз съм вече мъртъв. А ме плашеха „Адът това, адът онова…“! Нищо страшно няма в този ад.

Стигна до последния етаж, отвори вратата и огледа жалкия апартамент, поцъка с език като видя плесента по тавана, изрида при вида на разбития фаянс и капещите тръби в банята, хвърли един поглед към стената на кухнята и изписка от ужас.

Там висеше календар, съобщаващ ехидно „Календар за следващите 5000 години. Месец август, година 0“. Отдолу пишеше „13 август, понеделник“. А след това: „14 август, понеделник“, „15 август, понеделник“, „16 август, понеделник“… „31 август, понеделник“. И най-най-отдолу с дребен шрифт се мъдреше надпис: „Може да не прелистваш – всеки ден ще е понеделник. Завинаги“.

Публикувано на 17 август 2007, петък, в 11:59 pm, в категория Смях.