Пилешка супа за душата

Времето безспорно е мега гадно. Каквото и да правиш – всичко излиза криво, не носи радост, светлинката не стига. Единственото, което може да ме накара да забравя за мизерията навън, е доброто забавно четиво. Днес това е Разкажи ни за пуйката, Джо на Алън Маршъл, австралиецът, който е преболедувал детски паралич и целият си съзнателен живот е изнесъл на патерици. Но това страдание не го е лишило от едно най-жизнерадостно чувство за хумор. Топло, земно, светло.

Книгата всъщност е компилация от 3 различни сборника: Bumping into Friends, Tell us about the Turkey, Joe и Hammers over the Anvil. Разказите са наистина кратки, по 1-2 странички са. И са издържани в blog style, честна дума! Вярвам, че да има някой ентусиаст да ги набере и да ги публикува в блог – ще събере най-ревностната публика на света 🙂

Понеже съм ама наистина много въодушевена – сядам и натраквам един от разказите за вас. Надявам се, че ще ви разведри поне малко в това сумрачно време (и атмосферно, и политическо, и всичко). Приятно четене!

Когато си в нужда, сам ще си помогнеш
Алън Маршъл

Джордж започна да събира поговорки. Събира ги така, както другите събират марки. Сега бълва изключително и само поговорки и разговорът с него е нещо като беседа с Конфуций.

– Уморен съм – казах му онзи ден.
– Дори магарето се уморява от работа – отвърна той.
– Бих искал да съм богат – продължих.
– Онова, което желаеш, е по-важно от самото желание – цитира Джордж.
– Не съм съгласен – казах аз. – Би ли могъл да го докажеш, Джордж?
– Каква полза за чука да кове студено желязо – отговори той.
– Това е обида, Джордж – рекох аз с достойнство. – Не обичам такива неща. Ще ме изгубиш като приятел.
– По-добре умен враг, отколкото глупав приятел – отсече Джордж.
– Може и да е така, но съм направил много за тебе, Джордж. Ще ти е мъчно за мен.
– Далеч от очите, далеч от сърцето – избоботи той.
– Ти си се побъркал, Джордж. Време е някой да ти отвори очите за истината.
– Който казва истината, трябва с единия си крак да е в стремето – изрече заплашително той.
– Какво искаш да кажеш? Никога не съм яздил кон. За какво намекваш?
– Конят може да иска едно, а този, който го оседлава – друго.
– Уважавам тази мисъл – рекох аз.
– Дължим на мъдрите уважение, дори когато ни дават неподходящ съвет. – Поговорките течаха като порой от Джордж.
– Чиста глупост – казах аз. – Единственият съвет от полза е съветът, който харесва на самия теб. Разговарям с много хора…
– Където жабите квакат, там тишина е нужна – пресече ме Джордж.
– Слушай – казах аз. – Трябва ли да разбирам, че наричаш приятелите ми жаби? Не съм съгласен с това. Искам да кажа, не го приемам по отношение на приятелите. Защото ги обичам. Светът щеше да бъде много по-приятен…
– Ако по волята на съдбата светът трябва да се лиши от лотоси, следва ли от това, че лебедът е длъжен да се рови на бунището като петел? – попита Джордж.
– Сега не говорим за птици – рекох аз. Джордж махна пренебрежително с ръка и цитира завънко:
– „Попитах го за баща му. Името на чичо ми е Шаиб, отвърна той.“
– Не те разбирам.
– Сдържаният винаги ще е невежа за повечето от това, което знае.
Разтревожих се за него:
– Да не си влюбен, Джордж?
– Любовта е другар на слепотата.
– Ще кажа на доктора за тебе, Джордж. Ще е за твое добро.
– Езикът е враг на врата.
– Не става дума за бесене – поясних аз. – Имам предвид лекар, който приема вкъщи…
– Болният не оздравява, когато погледне рецептата – отзова се Джордж.
– Тръгвам си – казах аз. – Достатъчно побъбрихме.
– Приятелството между двама добри люде може да се прекъсне, но техните възгледи остават неизменни. Стъблото на лотоса може да се пречупи, ала нишките на остават свързани – изрече приятелят ми.
– Всъщност дойдох да ти поискам 5 шилинга назаем – признах аз.
– „Дай му парите и му се присмей, и ти ще изгубиш парите си.“
– Какъв е отговорът ти?
– Трай, коньо, за зелена трева.
– Това е вече много! – извиках аз. – Тръгвам си още сега.
– Блажен е този, който прави посещения, и то кратки – изрече напевно Джордж. Оставих го. Бях съкрушен. Когато стигнах пътната врата, обърнах се и му извиках с болка:
– „Всичко е прах и тлен, когато паметта ридае безутешно.“
Да върви по дяволите!

Коментари

  1. Gravatar pro_01
    21:03:08 ч., 31.10.2005 г.
    1

    ocr-а, ocr-aaa ;-) )

  2. Gravatar Антония
    19:24:40 ч., 01.11.2005 г.
    2

    Уфф, в момента съм толкова ограничена по отношение на техниката… Чак изпушвам :-) Какъв ти ocr тука… Боря се с Мтел достъп до мрежата, връткам сметки като за световно (нихната вера, да свалят цените, че 4 лева е баси му си и цифрата) и мечтая за времената, когато ИнтернеДът ще е наистина навсякъде.

  3. Gravatar petq
    15:13:52 ч., 05.11.2006 г.
    3

    mnogo qka knijka! na neq revah ot smqh, a we izob6to super gotina! pomogna mi da osaznaq mnogo ne6ta i da prejiveq mnogo trudni momenti v jivota mi :))

  4. Gravatar the-bee
    18:52:20 ч., 03.11.2007 г.
    4

    Аз търся утеха за душата си. Как да изкупя вината си. Да можеше времето назад да връщаме, колко ли по-хубав свят бихме изградили? Или… кой знае?

  5. Gravatar julia kalojanova
    01:04:41 ч., 19.12.2009 г.
    5

    Не ви познавам, но това не ми пречи да ви поздравя. Тази книжка, с много малки изключения, знам почти наизуст. Там си имам няколко култови разказчета, от сорта „Нещо мирише на изгоряло“…, „Не, а ти“ и прочее. Парадоксално е, че от месеци търся нещо публикувано от Алан Маршал и при последното претърсване в Интернет се отзовах тук, а тук е доста интересно. Благодаря още веднъж и ще нащракам с ентусиазъм няколко разказчета…явно това е истината.

  6. Gravatar Антония
    13:00:07 ч., 19.12.2009 г.
    6

    Хей, @julia 🙂

  7. Gravatar niki
    21:54:27 ч., 10.01.2010 г.
    7

    аз съм фен на разказа за неканените гости и на този за седемте години нещастие. но определено трябва да се прочете всичко 🙂

Leave a comment