Нагоре. И на смях

Веднага след закуска решихме да атакуваме хълма с местната забележителност – крепостта Паламиди. Предупредиха ни, че изкачването е трудно, сума ти стъпала и то много стръмни, не било за нетренирани хора. А пък аз на всичко отгоре бях с ботуши с висок ток… Престраших се.

Излезе ми душичката! Толкова катерене не ме е сполетявало от години вече! Да, гледката (и горе на баира, и на стария град, и на морето) беше разкошна. Обаче на 3-4 пъти се наложи да спирам и да почивам, че сърцето ми блъскаше като барабанче. Веднъж стигнали върха… Ех! Ето няколко наши снимки:

Има още много кадри по апаратите на по-опитни и изкусни от нас фотографи, очаквам да споделят скоро 😉

Последва нов бегом, този път надолу. Довел до мускулна треска на абсолютно всички замесени в авантюрата. След това последваха обяд, следобедна размотавка из магазините (купих си равни обувки, че след тичането по двата милиона стъпала направо не си чувствах краката) и кротка дрямка в хотела. Тук е моментът да вметна, че всичко в пустата стая се управляваше с копчета и копченца: айде за осветлението е приемливо да го пускаш с бутони, но като се стигне до завеси, пердета, щори на банята (която беше с ‘изглед’ към спалнята, добре, че имаше въобще щори, иначе… никакво уединение!)… Дори табелките Do not disturb бяха пенсионирани и заменени с копчета: червено за „Къш, камериерки“ и зелено за „Елате да оправите, де“. Е, ние открихме системата с леко закъснение, уви. Та ни попрекъснаха следобедната почивка с настоятелно звънене и леко нелеп въпрос „Чоколада?“, ама здраве да е, за другия път ще си знаем 🙂

А вечерята беше в ресторанта на хотела: приглушена светлина, тихо пиано, цяла орда сервитьори. Храната беше някаква елитна (гъбена супа с пъдпъдъци, тарталети с паста от раци, омар, леден шербет, агнешко с някаква специална гарнитура, шоколадов крем с джинджифил, май пропускам нещо?), напитките и те бяха отбрани (от коктейла шампанско с мед и хайвер, през отбраните бели и червени вина, та до шампанското за полунощ)… Обаче ние, като хора с по-обикновени вкусове, май не оценихме цялата изисканост на менюто 😳 Не, че не го харесахме, просто ни дойде твърде екзотично. И през по-голямата част опитвахме (внимателно) какво са ни сервирали, а не се хранехме. Добре, че предвидливо бяха написали на едни картички имената на ястията… Иначе нивгаш нямаше да ги познаем.

А най-хубавата част от празничната вечеря беше смехът. Толкова много се смях, че ме заболя лицето. През по-голямата част от времето го държах с длани в опити да ‘смъкна’ усмивката си поне малко. Е, не успях. И се радвам за това 🙂

Към 3 сутринта в ресторанта бяхме останали само нашата компания, сервитьорите нещо се разкапризничиха, че им е време да си ходят, пианистът пък направо си обра крушите. И ние последвахме примера му. За съжаление на мен силиците ми стигнаха колкото да направя два тигела по крайбрежната алея. След това изведнъж ми паднаха батериите, прецених, че май е по-добре да си лягам и мирно-кротко се прибрах в хотела. Пътем допуснах само една грешчица: не нацелих правилния бутон на асансьора, а първо натиснах алармата, та стреснах дремещия рецепционист 😆

Пък по-издържливата част на компанията (горе-долу десетина души) разпивали цяла нощ нагоре-надолу, имали леко странна (и забавна) случка в един бар, включваща сервитьори и охранители, забърсали бутилка уиски от денонощния магазин за алкохол, към 9 сутринта цъфнали за закуска в хотела, омели доволно количество храна и чак тогава се кротнали.

Та по тоя повод всички проспахме първия ден на новата година 😆

Гледам, че съм изпъстрила постинга с емотикони. А ако знаете колко усмихната съм в момента, ей на, даже като пиша това изречение! И няма да редактирам текста пък, нека си стои такъв шарен-весел. За много години!

Публикувано на 31 декември 2006, неделя, в 11:59 pm, в категория По пътя.