Спомени

Седя си у дома на диванчето, завита до уши (студено ми е нещо), пия фрапета и препрочитам писанията си от вчера. Сещам се, че има сума ти подробности, които съм пропуснала да спомена. Решавам да ги нахвърлям набързо в отделен постинг. Ето така.

Аерогарата е малка и някак смотана. Персоналът говори на най-смешната лингва на света: „Фемили [нещо-което-не-чуваме], тревълинк ту Бристол – ком ту дъ информейшън деск НАУ!“. Повтарят съобщението поне три пъти. Около нас има сума ти британци, които подскачат всеки път като чуят Бристол. Обаче и те не разбират кое е семейството, дето толкова го издирват от информацията.

Самолетът рулира сякаш безкрайно по пистите на софийското летищенце. Пътникът от 13 ред се изцепва: „Сега ако излезе на магистралата и кара все така право на юг – след 30-40 минути сме в Атина!“.

Тото се чуди дали наистина пътуваме на юг. Сеща се, че има мъничък компас на новото яке и веднага проверя дали пилотът не се е загубил. Антония се смее, а Тото с цялата сериозност на света заявява: „Следващото яке да има и висотомер“. Антония се разхилва на глас, а Тото контрира с едно „Съвсем сериозен съм. Може да си го запишеш!“.

Посрещачът ни е много дружелюбен, разказва ни покрай какви забележителности минаваме (и не виждаме, защото все пак е 10 вечерта). Един хълм обаче е яко осветен от прожектори. Питам какво е това чудо илюминирано и без да искам поставям гъркът в неудобно положение. Леко хъмкайки той обяснява: „Ами това са едни нови разкопки до град Коринт. Откриха древни сгради там, ама не са от истинските коринтски времена, а са по-нови, май са римски“. Хем иска да се похвали, че където и да копнеш – все на исторически забележителности попадаш. Хем му е гадно да си признае, че и други народи са се размотавали по Пелопонеския полуостров. След което ме пита знам ли какво е Коринт. Отговарям, че да, запозната съм горе-долу, нали коринтяните са били едни от съюзниците на гърците в Троянската война. Той (одобрително): „Ооо, значи познаваш гръцката история, браво!“, а аз (смеейки се): „Да, запозната съм доста добре с митологията ви“.

Нафплио е доста красиво място, допада ни. И прилича ама много на Корфу Таун – може би защото голяма част от Стария град също е строен от венецианците. Само уличките са по-прави от корфуанските, централната градинка е по-мъничка, а крепостта не е на брега на морето, а нагоре в планината.

Мястото е явно някакъв луксозен курорт, няма как да не ни направи впечатление, че цените са доста по-високи от обикновено. И е пълно с туристи дори по средата на зимата. За първи път виждаме толкова много (т.е. повече от една) слаби гъркини на куп! Е, конструкцията им е типична за нацията им – дълъг труп, едър ханш, къси и недобре оформени крака, но поне не са годзили по размер.

Заведенията работят почти непрекъснато, по-голямата част от магазините са отворени и на 31 декември, и на 1 януари. Температурата през деня стига до 18оС, но вечер и нощем си е хладновато. Навсякъде има палми, опунции, портокалови, мандаринови и лимонови дръвчета. Маслините обаче са кът. Диворастяща растителност също няма, цялата зеленина е засадена от хората, където не са култивирали е едно изсъхнало-червено такова.

Призори на 1 януари компанията търси заведение, в което да се довесели. От един бар се носи Sister of Mercy и това някак действа като магнит. Оказва се обаче, че мястото е яко юпифицирано – гърци по костюми, насядали мирно-кротко с по едно малко пред себе си. Нашите момчета почват да поръчват – за начало бутилка текила, големи бърбъни, коктейли, ядки и т.н. Сервитьорът носи поръчката. И сметката. И задава въпрос „А кой ще плаща?“. Уверяват го, че ще си получи парите, но той е нещо несигурен и след малко се връща с още един сервитьор и бодигард, който през цялото време държи ръката си във вътрешния джоб, все едно ей сега, на, ще извади пистолет и ще почне да стреля. Нашите младежи се поядосват, вадят парите, плащат сметката и си вземат рестото до евроцент. Няма да оставят бакшиш на тъпаци, я. А бодигардът седи на маса близо до тях и през цялото време ги фиксира. Ръката му не излиза от джоба.

Първата задача, която съпортът на ICDSoft получава за 2007 година, е доста tricky: изисква се отговор на ключовия въпрос „Кой уши байряка?“ 😆

На втори вечерта вечеряме в много як ресторант на брега на морето. Има хладилна витрина, пълна с лед, върху който са наслагани всякакви риби и раци. Предполагаемо замразени. Изведнъж забелязваме, че омарите са живи! Щипките им са прихванати с ластици (явно, за да не изядат другите животинки), обаче пипалата и антенките им мърдат! Филм.

Полетът ни към София е следобяд. Самолетът се издига само на 4000 метра (на отиване витловият летя доста по-високо). Гледката е невероятна: морета, облаци, яхти сред вълните, цяло ветрило острови, зъберите на Рила, язовир Искър… Всичко е като на длан. Кацаме с подскачане.

И не пропускайте да прочетете пътеписа на Росица Якимова – тя е описала Нафплио доста по-подробно и по туристически от мен.

Публикувано на 3 януари 2007, сряда, в 10:09 pm, в категория По пътя.