Блог манифест

Ей сега изтрих публикация, озаглавена тежко „Ненормални всякакви“. В нея разказвах обстойно за сблъсъка на майка ми с няколко интересни практики на три мебелни компании, за проблемите на брат ми, който с много стабилна и доста над средната заплата, както и два собствени апартамента, не успява да договори прилична ипотека на единия от тях, за комуникацията на снаха ми с Енергото, което отказва да приеме, че електромерът й е повреден и не иска да изпрати техник да го поправи или смени, за сблъсъка ми с мегаселска проява на 50-ина годишна бизнес дама в любимия ми ресторант, за циганката с килим под мишница, която се разхожда по Лъвов мост и задръства движението, така че хората да почнат да се побутват и в мелето партньорите й да оберат някой и друг портфейл, за консултанта в Германос, който и грам понятие си няма какво продава… Въобще за яко негативни неща. Чак след като изредих всичките тези гадости (с подробностите) се замислих, че всъщност няма смисъл да пускам подобни неща на блога си. Нито ще променя нещо, нито ще ми стане по-добре. Най-много още нечие настроение да скривя. Пък и щях да вляза в наистина омразната ми категория на мрънкачите 🙂 Затова и разкарах писанията със замах – няма смисъл да висят като чернова и да ме се изкушават да ги публикувам някой ден, когато се сблъскам с поредната идиотия.

Прегледах архивите на блога, опитах се да усетя чувството, с което съм писала. И реших, че е време да дам годишните си блог обещания – какво бих публикувала и какво определено няма да намери място тук. В по пет точки.

Неща, които няма да може да прочетете на Дни

1. Мрънкяви дилеми

Какво да направя – да си взема куче или да си завъдя ново гадже? Дали да не си оперирам бенката над дясната вежда? Той сега обича ли ме или какво? Ако кажа на шефа си, че не съм съгласна, дали няма да си отрежа всички шансове завинаги? Дали да си поръчам пица за обяд или да гладувам, та да се превърна в анорексичка? И т.н., т.н. Ами да, взимам много бързо решения и обикновено не съжалявам без значение дали съм очаквала резултата или не. Няма време за дребнави чуденки, всички тези маловажни подробности са… ами… подробности!

2. Ревю на филм

Няма пък! Някои от най-разгорещените спорове, които съм водила са на кино тематика. А след пререкание се чувствам гадно. Face it, всеки гледа филми и всеки ги възприема по различен начин, няма смисъл да споделям субективното си мнение все едно е абсолютната истина. Защото не е 🙂 Пък и да се пише кино критика си е висш пилотаж направо, не се чувствам сигурна, че го мога.

Е, ако някой филм ме впечатли ама наистина много силно – може и да го спомена с един ред емотикони. Изразявайки чувство, а не разсъждения.

3. Текст на песен

Освен ако не става дума за песента на живота ми – всичко казано по горната точка важи и за музиката.

4. Мое творчество

Не пиша стихове. Нито пък разкази. Не мога да рисувам. Не композирам музика. Фотографиите, които правя, са за спомен, а не изкуство. Да пиша претенциозни есета, да давам формули за правилен начин на живот с назидателен тон, маскирайки ги като статии или импресии – не съм такъв човек. Ако искам да разкажа за нещо, то определено не се притеснявам да го напиша в прав текст. Пък и изразяването със завоалирани и разлокумени изречения определено не съвпада с разбиранията ми какво е качествен текст, а по-скоро попада в категорията претенциозни глупости.

5. Тръшканици

Ох, защо точно на мен се случи. Как може така да не ми върви. Писна ми да ме сърбят люспичките и да ме настъпват по опашката, нямат ли край проблемите, бля, бля…

Е ми, това е. Животът е гаден за всички! И ако всички тръгнем да се оплакваме – бахти и мрънкането ще настане. Така ли искаме да е?

Какво може и да прочете тук

1. Неща, които съм научила днес

Факт! Обичам да уча и веднага след това – споделям новопридобитите знания. Било то важни новини, било то дребни късчета странна информация, доплувала по неведоми пътища до мен.

2. Неща, които са ми направили добро впечатление

Знам, че звучи още по-алабалистично 🙂 Просто няма начин да го доформулирам по-точно. Може би с примери: анимационни филми, снимки на котки, добра карикатура, интересна уебджиджавка, идеен комикс, паметник на консумеризма, забавна историйка, неочаквано научно откритие, разпродажба в любимия ми магазин, виц, инициатива, позиция…

3. Неща, които съм правила през деня

Блогът ми е нещо като дневник. Нормално е от време на време да разкажа история с такси или премеждие с държавен монополист. Или пък да споделя какъв коктейл съм си забъркала за привечерна отмора. Ежедневни, обикновени, може би банални… Но пък мои си късчета реалност.

4. Пътувания

Мои, нечии чужди, както дойде. Защото по пътя се стига до много истини.

5. Кратък коментар по злободневна тема

– Кратък – защото вярвам, че ако с три изречения не можеш да изразиш отношението си по даден проблем – и с 300 няма да успееш.

– Коментар – защото да критикуваш е твърде демандивно, а аз се уча да съм по-толерантна.

– Злободневна тема – защото понякога и аз се вълнувам от проблемите на гражданското общество, от цената на парното, от авторските права и т.н.

Ами май това е. Записвам публикацията в блоговата категория и си оставям вратичка, че нищо в нея не е константна. Може утре да ми хрумне нещо друго и да променя позицията си на 47 градуса например. Или на 191 😎

А използвах думата манифест по призива на Хю от Gapingvoid.

Коментари

  1. Gravatar Све
    15:11:14 ч., 29.01.2007 г.
    1

    Хубав пост!
    Кратко, ясно и направо.
    Браво!:)

  2. Gravatar Morwen
    19:31:03 ч., 29.01.2007 г.
    2

    Пък аз мисля, че и мърморенето си има смисъл (това сигурно е щото аз го практикувам, но нейсе…). Имам предвид ако нещо е черно, защо да не го наречеш черно също както наричаш бялото бяло? И какво ще стане ако аз сега тръгна да си купувам кухня от същите производители, които са правили мизерии на майка ти?:Р
    Което не означава, че не уважавам адски много склонността ти към позитивизъм:)

  3. Gravatar lyd
    22:38:49 ч., 29.01.2007 г.
    3

    браво!!! обичам такива манифести и бих искала всеки тук да си напише 🙂 мен лично засега ме мързи, пък и се страхувам да не го напиша много претенциозно, затова си мълча 🙂 ама ме кефи като идея и харесвам думата МАНИФЕСТ 🙂

  4. Gravatar Антония
    22:49:39 ч., 29.01.2007 г.
    4

    @Morwen: а бе и аз протестирам на общо основание – ама го давам борбено едно такова (поне се надявам да е така), бойко и енергично. Демек по-скоро съм гневна, отколкото мрънкаща.

    @Све, lyd: хайде, дами, пишете и вие.

  5. Gravatar Орлин
    23:29:22 ч., 29.01.2007 г.
    5

    Един страничен въпрос. Направи ми впечатление следното изречение:
    „…за сблъсъка ми с мегаселска проява на 50-ина годишна бизнес дама в любимия ми ресторант“.
    И въпросът – кой е той?
    Ако не е тайна и не е нахално от моя страна да питам, разбира се.

  6. Gravatar Антония
    23:53:54 ч., 29.01.2007 г.
    6

    Всъщност става дума за едно мъничко ресторантче на бул. Свети Георги Софийски, точно срещу Военна болница. Казва се нещо като Вила кафе, но не съм сигурна. Ходим там за обяд понякога – имат специално обедно меню, което е хем простичка храна (питателна супа, някакво месо с лека термична обработка, гарнирано със зеленчуци, домашно приготвен десерт като чийзкейк, пай или тирамису), хем е безподобно вкусно заради дребните майсторски детайли (като козето сирене, кедровите семена и балсамния оцет за салатата, дъхавите подправки за основното, леките сосове за месото).

    А и атмосферата там си я бива. То е всъщност отремонтирана къща с двор. Вътре има 8-10 маси всичко на всичко. Непретенциозно е, но е декорирано с много вкус. И имат котка! Огромна черна маца, която се скита между масите, ако я повикаш – идва дружелюбно, та да я погалиш по ушичките, никога не досажда с просене на храна или закачане на индиферентни към чара й клиенти… А бе образцова котарана направо.

    Едната от сервитьорките работи там от поне 3-4 години, вече ни познава по лице и си говорим непринудено (но не и фамилиарно!). И други от персонала са симпатични млади люде, които наистина може да ти препоръчат правилното за вкуса ти ястие. Усмихват се 🙂

    Ух, доходи ми се там за обяд 🙂 Лошото е, че е далече и за мен, и за мъж ми, ходим там само когато не сме на работа. But if there’s a will…

  7. Gravatar Орлин
    00:20:52 ч., 30.01.2007 г.
    7

    Ама че хубаво цветисто художествено описание :).
    Вила кафе – само съм го чувал, и с похвални думи, но и на мене ми е съвсем далече от „района“, та не знам как ще стане, но трябва да стане – по един или друг начин :).
    Ако някой ме пита мене – то никой не ме пита, но ако би ме попитал – горещо бих препоръчал във втория раздел да се включи и 6та точка – цветни описания на любими ресторанти :). Много беше хубаво, не ти трябва видео, заснето с мобилен телефон :).

  8. Gravatar Антония
    00:57:00 ч., 30.01.2007 г.
    8

    Благодаря ти, Орлин 🙂 А кой е твоят любим ресторант?

  9. Gravatar Све
    01:13:08 ч., 30.01.2007 г.
    9

    Ех, да пишем…що да не пишем.
    Ама айде първо да мине утре изпита по френски, че там няма да ме питат за „блог манифесто“ 🙂
    Отивам сега да спрягам глаголи…

  10. Gravatar georgivar
    12:29:52 ч., 30.01.2007 г.
    10

    Аз пък мисля, че тоя манифест е глупост. Личните блогове, които харесвам са спонтанни и емоциално разнообразни. Показват човека такъв какъвто е като характер и виждане за света. Ако трябва за всеки пост да минаваш през някакъв списък с изисквания – става ли, не става ли – значи си налагаш цензура и изкривяваш образа си. Т.е. ставаш фалшив. Затова бих искал всеки да пише каквото му е на душа без да се съобразява кой ще го хареса и кой не. Мрънкането може да бъде полезно, забавно и търсено. Също и ревютата на филми. И всичко останало. Защото е от твоята камбанария представено. Ако пък се ръководиш от чуждите мнения, когато решаваш да следваш определена политика според мен трябва да се има предвид и че негативните мнения също са признак на уважение и интерес.

  11. Gravatar Антония
    12:40:40 ч., 30.01.2007 г.
    11

    georgivar, ще се самоцитирам:

    Записвам публикацията в блоговата категория и си оставям вратичка, че нищо в нея не е константна. Може утре да ми хрумне нещо друго и да променя позицията си на 47 градуса например. Или на 191.

    Мисля, че пиша спонтанно и не се съобразявам с чуждите изисквания за това какво трябва да има в един блог и какво не. Обаче това, че съм спонтанна, не означава, че нямам някакъв general подход – мой си, не нечий друг. И тази ми публикация отразява настоящата ми нагласа, какво съм склонна да споделя или дискутирам с другите онлайн и какво не.

    Възприемането ми на изкуството е едно от нещата, за което не мога да правя компромиси. Вярвам, че моята преценка е единствената вярна и не мога да я дискутирам. Камо ли да допусна противоположно мнение. А сам знаеш, че по вкус и цвет… След като съм толкова авторитарна в това отношение (а и го осъзнавам!) – защо да пиша по темата? Така или иначе няма да приема чуждата гледна точка. Една размяна на коментари за даден филм би могла да се превърне в истински флейм. А това не само, че не е градивно, ами си е и гадно направо.

Leave a comment