Бостън. Първи впечатления.

Събудихме се сравнително рано, още преди 9 часа. Помоткахме се малко, пихме от не особено доброто кафе, дето върви с къщата, отново употребихме съседските мрежи (linksys, благодаря ви!) и с бодра крачка се устремихме към Panera Bread за бърза закуска. Мястото е уютно, има свободно wifi, а храната е вкусна и идва на огромни порции. Поне според мен, де 🙂 Момчетата са доволни от количеството.

Опитах зелена салата със сушени ябълки, ядки и синьо сирене (фантастична!) и cherry scone (малко разочароващо се оказа, че въпреки пудрата захар, въпросната кифла е всъщност солена, макар и вкусна). Тото и Ники наблегнаха на по-традиционни салата Цезар и сандвичи с много месо. Поръчах си кафе с мляко, а продавачът просто ми връчи 330-милилитрова картонена чаша и ми посочи спомагателната маса, да си налея сама. Колкото си искам, какъвто бленд си харесам (имаш 4-5 на разположение), с мляко или без, захар, сметана, т.н. За мен това решение е перфектното. Докарваш си кафето точно както го искаш. Обаче като се сетя за всички дребни хитреци, които ще се почувстват горди и щастливи, че ще муфтят системата…

Както и да е. Да се върна на кратичкия отчет за деня. Последва пазаруване в кварталния супер (огромен е, наистина), хладилникът вече е зареден с така важните за оцеляването на момчетата яйца и бекон 🙂 И двамата отидоха до data центъра, а Антония остана пред телевизора с лаптоп на скута и CSI за компания. Което се оказа грешка. Защото когато Ники и Тото се върнаха към 6 и нещо и договориха излизане с приятели в местна бирария, аз вече бях абсолютно и тотално сринала се. Така ми се спеше, че предпочетох да си остана на дивана. Където задрямах още към 7 и половина. По някое време двамата се прибраха, събудих се колкото да им помогна да отворим вратата (нещо е прецакана топката и не винаги се върти докрай) и да пропълзя в леглото си на горния етаж.

А сега е 5 без малко и вече съм на крак 😉

Разни впечатления от деня

Мястото е красиво. Между 5 и 7 вечерта от верандата ни се разкрива изглед към най-разкошния залез, който съм виждала. За съжаление не успявам да го снимам като хората. Ще пробвам и с камерата, дано там е по-ясно как небето е като изрисувано с всички цветове на света.

Къщата е изключително удобна за временно настаняване. Обаче за постоянно… не знам. Отоплението например е измислено неправилно. Има централен климатик, който по принцип трябва да поддържа равномерно зададената температура. Само дето в банята е жега, в спалните и кухнята е просто доста топло, а в хола си е направо хладновато. Като се разхождаш нагоре-надолу – и усещаш как въздухът се променя на зони. Когато климатикът спре, температурата спада много бързо, защото стените на къщата са адски тънки. Енергийна ефективност клоняща към нулата.

В стаите няма осветление по стените и таваните – сложили са огромни настолни лампи. Което е малко непрактично, защото заемат много място, а белите им текстилни абажури ще изискват специални грижи. Пък ако имаш малко дете или домашно животно… смятай.

Изживях първия си телефонен спам. Звъни настоятелно телефона, аз сума ти време не мога да реагирам, защото не очаквах някой да се обажда, пък и не знаех къде е апарата. Накрая леко задъхана вдигам, а отсреща ужасно школуван глас изрича адски бързо „Добър ден, обажда се Кевин, нека да ви запозная с възможностите да използвате максимално всички услуги, които Comcast предлага“. Естествено, първата ми реакция беше „Моля, повторете, не ви разбрах“. А втората се изчерпи с „Не, благодаря“ и затваряне на телефона. След това съжалих, че не разпитах въпросния Кевин знае ли къде звъни, с кого разговаря и какво би направил ако му бях отговорила на български например. Нищо, следващият път смятам да си поговоря по-обстойно със спамърите.

Бтв вече не съм толкова шашардисана от местния начин на говорене – разбирам хората значително по-лесно и без чак толкова напрягане. Е, понякога не ми се получава, де. Като когато един дядо се опита да ме заговори в закусвалнята с „Happy Thanksgiving“ и серия от изречения, които въобще не хванах, защото човечецът фъфлеше ужасно. Отговорих, че за съжаление не говоря английски, той ми се извини и ме остави на мира, а Тото се разхили така, че щеше да си изплюе кафето: „Следващият път като казваш Sorry, I don’t speak English, Антония, не използвай толкова правилен акцент, че никой няма да ти повярва“.

В супера пък се присетих за маниакалното зачитане на личното пространство, което така ми харесва по принцип, макар че понякога ме стряска 🙂 Алеите между щандовете са достатъчно големи, че да пропускат по две огромни колички едновременно без никакъв шанс да се сблъскат. А аз дори и не бутах количка, просто се разхождах и заглеждах подправките в напразен опит да открия сминдух, когато някакъв чичо излезе иззад завоя, озова се на 3 метра от мен, стресна се, че ме е доближил твърде много и като почна да се разсипва в извинения, колко съжалявал, че не е внимавал и е карал безотговорно… Стана ми смешничко, факт (колко пъти са ме центровали по глезените в Метро, Била и т.н.). И мило, разбира се. Още по-хубаво се почувствах когато някакво момиченце на около 5-6 години ме погледна, усмихна се и ми каза Hello, how are you. Обичам внимателните хора, обичам възпитаното отношение към другите, искам винаги и навсякъде да е така.

Публикувано на 16 ноември 2007, петък, в 11:54 pm, в категория По пътя.