Вятър ме вее
И не става дума само за ураганите от понеделника. Дето почти ме събориха на един завой, ужас-ужас. Просто нещо ми се струва, че времето ми се изплъзва по терлици и се крие някъде, магарето му с магаре.
Към цялата лудница напоследък прибавихме курс, който ни подготвя за IELTS изпит. Не учим кой знае колко английски, по-скоро усвояваме техники, които ще ни помогнат да сборим системата. Забавно е, пък и групата е симпатична – млади и умни хора, с които ни е приятно. Е, понеделник и сряда сме по чиновете чак до 9:30 вечерта, а от време на време пишем домашни като примерни ученички. Обаче почти съвсем сигурна съм, че ще изкараме поне 7-8 точки (от максимум 9) на изпита. Който ще е някъде през май, а дотогава продължаваме с курса.
В понеделник сутрин Тото си затри портфейла, а откри липсата му чак след почти цели два дни. Освен пари вътре има лична карта, шофьорска книжка, кредитни и дебитни карти, разни други документи… Страхотна разправия би било да ги обяви за изгубени и да ги вади всичките накуп. Брр, чак ме присви стомаха като си го представих. За щастие, една възрастна дама намерила безценния портфейл и се обади, че го пази непокътнат. Тото й оставил повечето пари от благодарност, а според мен и някакъв подарък трябваше да й занесе – все пак тя му спести много нерви, нали?
Вчера ме срина една ужасна мигрена. По обяд припаднах от главобол, всякакви цветни кръгове се завъртяха пред очите ми, нямах сила да се вдигна, едва допълзявах до банята за поредното драйфане, а чуковете блъскаха по слепоочията ми със страшна сила. Не знаех какво да правя, стандартните хапчета не помагат, а толкова ме болеше, толкова. Мечтаех си за приспивателно, което да ме нокаутира, така че да не страдам. И се чудех как ли ще реагира личният ми лекар ако му се обадя по телефона с настояване някой да дойде да ме прегледа у дома и да ми предпише нещо, каквото и да е, само да не чувствам нищо, моля. По някое време заспах… за 20 часа. Сутринта все още бях леко треперлива, но май отново съм в почти човешка форма.
А днес бяхме на тържество в детската градина на Теда – голяма забава. Закъснях минута и половина и трябваше да щракам с фотоапарата от редичката на правостоящите, обаче Валя беше на първия ред и снимаше с камерата. Този уикенд викам да направим преглед на материалите, мисля, че ще има находки 🙂
11:01:41 ч., 27.03.2008 г.
Това историята с бабата, върнала портфейл с пари и кредитни карти е нещо удивително… това си е цяла идея за филм ! :)))
Значи, съществуват все още истински дами и джентълмени… 🙂
11:50:06 ч., 27.03.2008 г.
На мен преди 3 години също ми върнаха изгубен портфейл с всички документи. и то не само ми го върнаха, ами го донесоха в университета и ме извикаха от лекционната за да ми го дадат и дори ме накараха да проверя дали всичко е вътре, да не би нещо да е паднало 🙂
Все още има хора, които да помогнат. И аз бих постъпила по този начин! цяло чудо 🙂
01:23:52 ч., 28.03.2008 г.
Тресна ме параноята: Тото загуби портфейл, Дейв загуби цяла чанта с фотоапарат, Nokia N800, телефон, пари и документи, май е мой ред, пу-пу, да не ми е уроки. Днес цял ден държа чантата пред мен, плътно притисната, по сто пъти проверявам дали съм затворила всички ципове и закопчалки, дали нещо важно не е успяло да изпадне… Ужас.
12:45:02 ч., 31.03.2008 г.
Незнам, лелката може да е имала нужда от парите, но не трябва да така да ‘материализираме’ всичко. Според мен един букет или подарък е по-удачен. Става въпрос за отношение, култура, възпитание което трябва да измерваме в различна метркика от тази на свършената работа или произведен продукт. И не е проблема в това, че ше се бръкне човек, проблема е в начина по който тази ‘материализация’ променя обществото(Материализация?! не е най-подходящата дума)
20:53:22 ч., 31.03.2008 г.
Виж сега, говорим все пак за Тото, дето на МЕН не може подарък да избере, камо ли на чужд човек 🙂 Не че не иска, просто не му се отдава.