Пътуване в картинки

Трябваше да тръгнем в 10:00 часа, но в петък Тото беше до късно на работа, легнахме си ужасно късно и сутринта ни почна бавно, несигурно и с редица взети в последния момент решения. Включително зареждане на карти, пиене на фрапета и ъпгрейдване на Nokia N800 (моята).

Затова когато Веско и Вера дойдоха да ни вземат, все още бяхме недоподготвени и успяхме да тръгнем с половин час закъснение. Естествено, малко след като излязохме от София всички дружно се сетихме, че още едно кафе няма да ни се отрази зле, оказа се, че първото заведение е някаква кръчма, минахме на вариант с ранен обяд, след това спирахме и за кафе, пък и по принцип не бързахме, тааа… В Мелник пристигнахме бая следобедно 🙂

Направихме кръгче по главната (и единствена май) улица на градчето, видяхме табелка „Към Деспот Славовата крепост“, не знам как решихме, че хотелът ни трябва да е до крепостта, нали и той така се казва, тръгнахме по пътечката и много скоро се оказа, че всъщност се катерим към някакви руини, нямащи нищо общо с мястото, където трябваше да се настаним. Обадих се по телефона да предупредя, че резервацията си важи, просто ще цъфнем по-късничко на рецепцията, да не вземат да ни пласират стаите на други пишман туристи. И продължихме да се разхождаме по хълмовете.

Гледките си ги бива, определено. А и временцето беше разкошно, не като пустата софийска мизерия.

Това са руините или на крепостта, или на феодалния замък на Алексий Слав, или на манастира Свети Никола, или на другия манастир, Света Богородица Спилеотиса, или на разни порутени църкви, или и аз не знам на какво друго:

Поуморени от слънцето и изкачването се върнахме в градчето, настанихме се в хотел Деспот Слав (бива го, чистичък, спокоен и уютен, макар че е „една звезда, а не Интерхотел Сандански“, както възкликна администраторката, коментирайки някакъв шведски каприз) и пихме кафе/бира на терасата. Слънцето все не искаше да залезе, затова с провлачена крачка се отправихме към Кордопуловата къща. Която наистина успя да ме изненада – огромна, масивна, просторна, добре измислена, с лятна и зимна градина, както и впечатляващи подземни тунели за съхраняване на виното, виещи се 200 метра под планината.

Поседяхме на камъните на двора, обсъдихме отровността на закумите, наглостта на осите и необходимостта от по-лежерна среда, съгласихме се, че качеството на живота ни никакво го няма сред задръстванията и мръсотията, пък пак тръгнахме по центъра. Училището изглеждаше съвсем запуснато, въпреки че имаше деца, които играеха, и други деца, които плюеха семки и размахваха някакви бутилки.

Бг-маммите бяха силно препоръчали храната в Менчевата къща, но ние решихме да я пропуснем, защото беше съмнително празна. За разлика от ресторанта на хотела ни, където заехме последна свободна маса на открито. Добро решение, храната си я биваше.

Лека нощ, спокоен сън, наваксващ целоседмично недоспиване, събуждане в 9 без 5, закуска с най-най-вкусните пържени филийки с мед, освобождаване на хотела, напред към Роженския манастир. Където доброто ни настроение избива в олигофрения, разбира се.

Първоначалният план предвижда да направим кръгче по екопътеката към село Златолист. За съжаление се оказва, че сме неподготвени – никой не знае къде е тази пътека, колко е дълга и с каква трудност. И понеже слънцето вече напича подобаващо… решаваме да се метнем на колата и да се разходим до Рупите, това светилище на комерсиалността и суеверието.

Добре поддържано е, иска ми се навсякъде да е така чистичко, подредено, зелено. Ама не е. Тук някъде огладняваме, та… хайде, пак на колата, към Сандански, любимо кътче. Градът съвсем се е погърчил, менютата са на български, английски и гръцки, разбира се, по-голямата част от заведенията са озвучени неприятно, а wi-fi-то е навсякъде. Паркът е все така симпатичен, водните колела все така скърцат, а Тото не изяви готовност отново да се качва на главата на изкуството. Научих нова дума, пиринеом:

Пътят към София е изпъстрен със срещи с най-отвратителни шофьори. Не знам какво им става на някои хора, ама на такава простотия се нагледахме, че чак иначе миролюбивият Веско започна да говори за гранатомети и прочие въоръжености. Искаме работещи камери на пътя и истински контрол!

В заключение ще кажа, че вече сме напълно сигурни: при всеки възможен случай ще бягаме от града. Заслужаваме по-добра среда за почивка, определено.

Публикувано на 28 юли 2008, понеделник, в 11:55 pm, в категория По пътя.