Испания, дни 3 и 4, дивите плажове

На третия ден от почивката решихме, че ни стига толкова мешане с разни туристи, я по-добре да намерим закътани места, непопулярни сред плажуващите. И тръгнахме.

30 септември или денят, в който се обръщахме с единогласно „А бе, я млъквай!“ към навигационната ни система

… защото не знае да брои (At the roundabout take the second exit, пък то има само един изход) и защото обяви едни синори между нивите за третокласен път. Докара ни до канската урва, а когато с последни сили успяхме да се измъкнем на заден ход от капана, през цялото време пищя Try to make a U-turn. Да, бе, обърни ти в кактусите 🙂

Надраскахме леко колата (при първото измиване белезите почти изчезнаха), съединителят започна да намирисва подозрително, във въздуха летяха дребни чакълчета. Offroad с Polo, голяма смешка. Обаче мъките с неверните карти бяха възнаградени добре: не един, не два, а цели три почти съвсем безлюдни плажа открихме.

cabo_copa-beach.jpg

При второто заливче морето е оцветено в жълто от глината на скалите, доста интересно изглеждаше водата, на слоеве, на слоеве:

cabo_copa-beach2.jpg

Една каравана под палмите само и никакви хора наоколо, Антония джапа щастливо във водата:

cabo_copa-beach3.jpg

Топло, слънчево, прекрасно, как да не се усмихнеш от ухо до ухо.

Прибирайки се към хотела, решихме да направим леко отклонение към местна миникрепост. По криволичещ път с перфектна настилка и ама никакво движение:

castello-road.jpg

… се изкачихме на върха на скалата, надвиснала над морето:

castello-sea.jpg

… и се усмихнахме на крепостчицата, построена някога през 16 век:

castello.jpg

А вечерта се разходихме до село Mojacar, което е на около 5 километра от плажа Mojacar, нагоре в планината. Кацнали белоснежно сред скалите една шепа къщи, стръмни улички, често завършващи със стъпала, невероятна гледка към ниското и, естествено, собствена църквичка.

mojacar-pueblo.jpg

Мило място, толкова спокойно и усмихнато, прекрасен завършек на деня.

1 октомври или денят, в който гонихме фламинго

Този път тръгнахме на юг, към резервата El Toyo, където растат гигантските агаве, цели гори от Agave Deserti. Впечатляващи, трябва да отбележа! На всичко отгоре – на една крачка от перфектен и напълно пуст плаж. Тук-таме някоя чайка кръжи, a край брега подтичкват най-смешните пилета на света:

almeria-skalbi.jpg

Следваща спирка – Cabo de Gata, огромен резерват край брега на морето, където строенето е забранено. И където още в началото на черния път се сблъскахме с нагли животинки 🙂

almeria-goat.jpg

С бавно и спокойно каране успяхме да стигнем до устието на ей тази река (или е лагуна, лиман, езеро, и аз не знам какво) и се натъкнахме на стотици фламинго!

almeria-flamingo.jpg

За съжаление, слънцето печеше адски силно, а и едни дребни и досадни малки патици служеха като аларма. В момента, в който с много мъки и пълзене през трънаците се доближиш до водата, пустите мъници вдигаха адска джабала и плашеха фламинготата. Лоши патици!

almeria-flamingo2.jpg

При следващия резерватен плаж обаче ударихме на камък. Оказа се, че с кола се стига на няколко километра от него, а след това те чака катерене нагоре и спускане надолу по стръмна туристическа пътечка:

almeria-road.jpg

Два часа преход в едната посока, какво толкова, е, да, повече от 30оС е, ама долу какво море те чака! Хм, да… С искрено съжаление се наложи да изоставим идеята да плуваме точно на този плаж. Едно, че хич не им вярвам на табелите с информация за разстояние и време. И на Зингаро в Сицилия ни бяха казали, че цялата пътека се взимала за около 2 часа, а пък ние едва стигнахме до средата й. Две, че само като си представих как ходя край криволичещата урва получих пристъпи на световъртеж. И три, че след интензивно цамбуркане грам не мога да си представя как ще се влача по скалите, за да стигна до заветния транспорт. А спане на плаж през октомври не си е работа.

Затова се метнахме обратно в колата и поехме към много по-достъпния и не по-малко прекрасен El Monsul. Перфектният плаж с фин пясък и разкошно чиста вода, заграден по суша с високи скали, та като напече слънцето – има сянка, където да се скриеш. Безветрен, разбира се. Фантастичен един такъв, невероятен.

almeria-rock.jpg

Най-близките строежи – на десетина километра навътре в сушата. Мънички, скупчени, снежно-бели. Някои от тях доста екзотични 🙂

almeria-mill.jpg

Прибрахме се в хотела ужасно доволни, че видяхме всички тези красоти, непоразени от човешка лакомия, малко тъжни, че на другия ден тръгвахме към големите градове и изоставяхме морето, малко развълнувани, че следващата спирка е Гранада, приказната.

Коментари

  1. Gravatar gery
    13:57:16 ч., 28.10.2008 г.
    1

    колко много слънце! искам още снимки 😉

  2. Gravatar Антония
    15:36:25 ч., 28.10.2008 г.
    2

    Ще има 🙂 Само да сортирам тези от Гранада, че са сто милиона милиарда… Ех.

  3. Gravatar Fobos
    21:29:38 ч., 29.10.2008 г.
    3

    Неземна красота! Каквото и да кажа ще бъде мъниче пред тези гледки 🙂 Затова само ще ви аплодирам за хубавите гледки, които сте донесли!

  4. Gravatar Антония
    13:36:43 ч., 30.10.2008 г.
    4

    Тази част на Испания е типично средиземноморска – главно скали, малко храсти, тук-таме палми, маслини и кактуси. Но небето… наситено синьо. За водата да не споменавам дори. Светлина, яркост, интензитет на цветовете… наистина разкошно изглежда.

    Ех 🙂

Leave a comment