Хората се будят по трети петли, ние – по първи кучета. Някъде около 3 сутринта глутницата бездомници от изоставената къща почва да джафка, скимти, вие… и така поне половин час. На другия ден гледаш света през полуотворени очи и всичко е сиво, сиво. По кучешки.
… когато прочиташ последното изречение в книгата и ти е хем хубаво, защото е била прекрасна, хем малко тъжно, защото е свършила. И я почваш отначало. Преди малко направих точно това. За пореден път.
След сто години съвместен живот със сис админ – тази постановка ми е безкрайно позната: I met with Lee a couple of times to give him my input and discuss the project, which was shaping up to be a lot fancier than anything I’d envisioned, insofar as I’d envisioned anything, which wasn’t far. I’d figured […]
