А днес моят малък наследник…
Цялото семейство в мола – задължително цирк.
На петата минута синът обявява, че иска до тоалетна. Тръгва с баща си… и половин час по-късно още никакви ги няма. Изведнъж спират музиката и някой обявява крайно неясно: „Дъра-бъра, мрън-мрън-мрън, АНТОНИЯ, мрън-мрън-мрън, ИНФОРМАЦИЯТА“.
Естествено, че ще реша, че детето се е отскубнало от баща си и се е загубило, някой го е намерил, то е казало, че майка му е Антония и сега ме издирват, за да си го взема. Естествено.
Хуквам. Задъхана се изправям на гишето и почти викам: „Къде е детето?!“. Лелята отсреща ме гледа странно: „Баща му си го взе“. „И къде отидоха?“, недоумявам аз. „Ей ги е, отсреща“, пояснява лелята.
Оглеждам се – не ги виждам. Пак се оглеждам – пак ги няма. Лелята услужливо ми сочи с пръст някакви хора, които определено не са мойте хора. И бавно и като на идиот казва: „Ето го Антонио“. Какъв Антонио, бе, аз съм Антония, а наследникът ми е Никола…
Well, най-накрая се разбра, че изгубеното дете е Антонио, не търсили майка му, а баща му, пък моите диванета са някъде другаде и драма с тях няма. Освен че е паднала батерията на телефона на мъж ми, де.
И в този ред на мисли се присетих как точно на годините на сина бях решила, че пазаруването на палто в ЦУМ е мегаскучно, но виж криенето между манекените е яко, и какво като майка ми се загуби някъде, я виж каква интересна лелка-продавачка ме намери, че и с шоколадови бонбони ме черпи. Казах ѝ как се казвам, на колко съм годинки, коя е майка ми и къде последно съм я видяла, пък някакви хора я откриха вместо мен… Е, накрая може да съм изяла един шамар по задника, а майка ми и до ден днешен се кълне, че е била на крачка от инфаркта.
А пък брат ми веднъж си заклещи главата между пръчките на парапета в ЦУМ и викаха пожарникарите да го вадят.