От няколко дена насам много упорит спамър се опитва да вкара по стотина „коментара“ на час под старите публикации. Драсканиците му отиват директно в спама, разбира се, обаче все пак се налага да минавам редовно и да ги трия на ръка. Което ме ядосва леко.

Оплаках се на zImage и в резултат проведохме следния разговор:

– Забрани му коментарите на ниво сървър. Ще ти покажа как: иди ей там и през админ панела…
– Мрън, не ми се занимава.
– Но нали те дразни?
– Да! Ама не искам аз да го спирам, а искам той да престане да спами. Да се осъзнае. Е, и на вариант да вземе да пукне съм навита. Или поне да го арестуват китайските политически тайни служби!

Ще взема да се науча да кълна. Защото осъзнаване едва ли ще го сполети скоро.

Или да се взема в ръце и да въведа ред, а не да чакам то само „да се оправи“.

Преди три години снимах този знак във Флоренция, на една пряка от градините Боболи:

А днес разбрах, че разкрасяването му не е изолиран случай. Anecleto „Clet“ Abraham се занимавал с апликации по пътни знаци от години. Отначало само в Италия, след това по цяла Европа. А наскоро – и в Щатите.

Доказателство за авторството му на „моя“ знак:

Сега седя и се чудя. Направих тази снимка в Рим през далечната 2007 година:

… дали лепенката е дело на Clet или е някакво съвпадение?

Хората се будят по трети петли, ние – по първи кучета. Някъде около 3 сутринта глутницата бездомници от изоставената къща почва да джафка, скимти, вие… и така поне половин час.

На другия ден гледаш света през полуотворени очи и всичко е сиво, сиво. По кучешки.

… когато прочиташ последното изречение в книгата и ти е хем хубаво, защото е била прекрасна, хем малко тъжно, защото е свършила. И я почваш отначало.

Преди малко направих точно това. За пореден път.

След сто години съвместен живот със сис админ – тази постановка ми е безкрайно позната:

I met with Lee a couple of times to give him my input and discuss the project, which was shaping up to be a lot fancier than anything I’d envisioned, insofar as I’d envisioned anything, which wasn’t far. I’d figured he could create some kind of easy-to-use customized database software and load it onto my laptop, but oh, no. Lee was developing an online database that would be hosted on a dedicated server in an air-conditioned techno-vault in his basement, with backups and fail-safes and layers of encryption and a self-destruct sequence.

Okay, I may be exaggerating and I probably have some of the terminology wrong, but basically he assured me it would be more secure than the Pentagon.