Втори ден стоя на прозореца и крещя по всеки идиот, опитващ се да паркира неправилно пред блока, затапвайки десетки коли.

Въпросните нарушители са кандидат посетители на Мега Мол, не успяващи да се справят със сложната им подземна паркинг система. Или просто ги мързи – колко по лесно е да изоставиш колата си по средата на алеята за маневриране, какво толкова, само за малко, колкото за една кратка разходка по магазините и кафенце, нищо няма да им стане на другите да ме изчакат, нали.

А трябваше от петък да почна с крещенето – zImage закъсня с половин час за работа, защото служебна кола на варненска фирма го беше откъснала от света по най-свински начин. Докато издири онлайн телефоните им, докато успее да се свърже с тях (защото все пак преди работно време се развива действието), докато те от своя страна се свържат с шофьора си, докато той си дотътри мързеливия задник и почне да се извинява малоумно…

Маймуни!

А защо Мега Мол допускат да се случи подобна неразбория? Не знам, не знам. Опашките пред паркинга им са огромни. Или организацията им куца, или са подценили наплива. Иначе са поставили една патрулка точно пред блока ни… която за нищо не служи. Катаджиите нито се грижат за трафика, нито санкционират нарушителите, които правят обратен завой по средата на платното, нито се впечатляват от паркиращите под знака „Спирането забранено“. Май само за украса стават.

И въобще кой ходи „на мол“ в 9 сутринта в неделя?!?

От Wild Thing:

“You know,” she says, getting angrier, “I think that may be the problem. You want to believe that anything you don’t understand personally is either wrong or not knowable by anyone. You don’t understand physics, so physics is wrong. You don’t understand biology, so biology is wrong. Anything you yourself can’t figure out has to be due to a glowing man with a beard—because that, at least, you can picture. And since you’re not actually interested in learning anything, ‘glowing man with a beard’ becomes your explanation for everything. Which I’m then supposed to somehow ‘respect.’ But what about that is there to respect?” Fick shows teeth.

“Oh, come on, now—”

“Let me ask you a question,” Violet says.

“Not if—”

“Do you believe in God?”

“Yes,” Fick says, suspiciously. “I do.”

“Do you believe that God believes in God?”

“You mean does God believe in Himself?”

“No. Does God believe there’s a higher God than God.”

“No,” Fick says. “Of course not.”

“Why not?”

“Why would He?”

“Why would you?”

“Because that’s what it says in the Bible,” Fick says.

“What if God has a book that says there’s a higher power than God? Then should He believe it?”

“If that book was actually written by a higher being, absolutely,” Fick says.

“What if there’s no evidence for it being written by a higher being, although a lot of people have told God that it is?”

“That’s ridiculous,” Fick says.

“You’re right,” Violet says. “It is. But at least you’re not accusing God of being stupid enough to use the same reasoning you do.”

… която зачетох заради скрийншот на този абзац:

In metric, one milliliter of water occupies one cubic centimeter, weighs one gram, and requires one calorie of energy to heat up by one degree centigrade—which is 1 percent of the difference between its freezing point and its boiling point. An amount of hydrogen weighing the same amount has exactly one mole of atoms in it. Whereas in the American system, the answer to “How much energy does it take to boil a room-temperature gallon of water?” is “Go fuck yourself,” because you can’t directly relate any of those quantities.

… но до нея трябва да стигнете след като сте прочели Beat the Reaper, защото Wild Thing е втората книга в поредицата за доктор Питър Браун и Пиетро Брнwhatever. Не ви ги препоръчвам обаче.

А zImage ми подари прекрасна Алиса:

Със съвсем всичките думи на книгата! От Postertext.

Доволно:

Започнах този блог през 2005 година като експеримент. Не знаех какво правя, нито какво искам – просто имах много време, много проблеми и много голяма нужда да се разсея поне малко.

От тази гледна точка начинанието успя. Драсках, мазах, писах глупости на търкалета, със сигурност се издънвах многократно, но поне успях да престана да мисля постоянно колко скапано-несправедливо е всичко и как не ми стигат сили вече, наистина. А понеже никога не бях си позволявала да покажа слабост пред когото и било… лепнах една жизнерадостна захиленост на клавиатурата и хей, така привикнах да се усмихвам виртуално, че нямаше как и истинският ми живот да не се промени.

Една от първите снимки, които качих онлайн, беше от разходка в парка. Въпросната сутрин косата ми бе почнала да пада след не-знам-коя-поред-вече химиотерапия, лицето ми бе подпухнало от кортикостероидите, гадеше ми се от всяка по-силна миризма и затова отказвах да пътувам в кола или автобус, но бях обещала да отида на гости у родителите ми, пък и да сложа профилна снимка в BlogHub… Затова със zImage тръгнахме пеша от Овча купел към Люлин, прекосихме Западния парк, снимахме се, усмихвахме се, правехме се, че всичко е наред. И то беше наред някак. Неуверено, неспокойно, но почти съвсем истинско. Почти.

9 години по-възрастна, 5 килограма по-тежка, 2 пъти по-спокойна Антония днес отбелязва 43-тия си рожден ден, за който някога не беше убедена, че ще го доживее. Ще ми се да вярвам, че наистина лошото е зад гърба ми. Дано.