Малко след 3 часа тази нощ се задейства алармата на кола, паркирана точно под прозореца ни. От онези, най-ужасно шумните е, няколко различни пронизителни сигнала има и ги върти, върти един след друг. Събужда ни, защото звукът е толкова силен, все едно се е включил СОТ-а в стаята ни направо.

Първоначално просто си запушваме ушите и чакаме собственикът да благоволи да си размърда задника и да спре джабалата. След 15 минути вой почваме да пропсувваме под сурдинка. Половин час по-късно вече съм настръхнала от нерви, крача из апартамента и нареждам на висок глас. Става 4 часа, а алармата не спира и за секунда… Всички сценарии с „Ако прасна едно паве на предното стъкло дали няма да направя късо и изтощя акумулатора някак, та таралясникът да се саморазпадне и млъкне, а?“ съм ги изредила вече, определени са за технически идиотски и съответно са отхвърлени от zImage.

Звъня на 166. Много внимателна дама отговаря на първото позвъняване. Едва се чуваме, тя възклицава състрадателно „Да, да, много е агресивен звука, наистина“. Свързва ме с 9-то районно, където някакъв КОМПИР грухти.

Той: Да?
Аз: Казвам се Антония, обаждам се от Люлин 7, на паркинга пред блока алармата на една кола вие вече повече от час, не се издържа. Моля, направете нещо.
Той: …

Затвори. Изумях. Но си викам, нали се обадих през 166, разговорите сигурно се записват, няма да посмее да не направи нищо… И се лепвам на прозореца да чакам патрулка ли, отряд за бързо реагиране ли, дори на пожарна бях навита, само и само някой да спре изтезанието.

Познай дали половин час по-късно имаше промяна в положението? Неее, бейби, ‘земи тая иу-иу аларма и забрави за сън.

И в пристъп на отчаяние нахлузих обувки, омотах се с най-дебелото си палто върху пижамата направо, грабнах телефон в ръка и слязох на паркинга да проверя коя точно е шибаната кола и този път да подам много ДЕТАЙЛНО оплакване в полицията. Разговор номер 2 със същия КОМПИР:

Аз: Вече се обаждах да кажа, че вие аларма, сега съм пред блока, за да ви кажа и коя точно е колата, да издирите собствениците и да ги принудите да спрат измъчванията!
Той: Ами аз знам коя е, червено Сузуки с номер 6222, нали? Колегите дойдоха и установиха това.
Аз: Ииии? Какво направиха колегите ви?
Той: Ами издириха собствениците, ама входът е заключен и нямаше как да влязат и да им кажат да спрат алармата. Затова си тръгнаха. Регистрирали сме обаждането ви.
Аз: Как така ще е заключен, преди малко излязох от него, отворено е!
Той: Не, не е вашият вход, а съседният.
Аз: Ами и той е отключен, ето, вътре съм вече. В кой апартамент казахте, че живеят собствениците?
Той: Госпожо, не мога да ви кажа това.
Аз: А какво ще направите?
Той: Ако ви кажа – нали знаете, че така нарушавам закона?
Аз: Не, не знам. Чакам да чуя вашето решение на проблема. Какво правим, за да спрем шума?
Той: Момент.

След поне минута пауза:

Той: Ами ще ви кажа пък, собствениците са в апартамент 20.

Затворих и се обадих на zImage да кажа къде отивам, че ако попадна на маниак – да знае къде съм и да дойде да ме спасява. И засядам в асансьора!!! Обаче съм толкова бясна вече, просто не мога да се ядосам повече, затова сритвам страничния панел, дърпам ръчката и излизам на полуетаж – нещо, от което обикновено се страхувам, и винаги го правя много-много предпазливо, непрекъснато представяйки си как скапаната машина тръгва точно в момента, когато съм с единия крак на площадката. Fuck it, спи ми се и искам да проливам кръв!

На първото позвъняване още на врата се появява малка-дребна женица, напълно облечена, сресана, че и с леко червило даже. В 4 и половина сутринта!

Аз: Колата ви пищи от час и половина на паркинга, не я ли чувате?
Тя: Не.
Аз: Ама то и тук, в коридора кънти даже!?!
Тя: Аз не чувам.

Подтискам желанието да ѝ отперя два шамара и да ѝ отпуша ушите, обяснявам ѝ, че червеното сузуки вие и да го спре веднага, тя се отправя да събуди сина, чиято била таратайката, а аз излизам пред блока, където ме чака zImage по пижама и потропква в студа. След минута-две излиза двайсетина годишен смотльо и цък… блажена тишина. Наредих му с много остър тон да не пуска алармата, ако не я чува така или иначе, да я смени или поне да я настрои да се самоизключва след първия залп вой, защото не гарантирам, че при следващ подобен инцидент ще си сдържа нервите чак толкова, а няма да взема реда и закона в своите агресивни ръце. Не му оставих възможност да каже каквото и да е, че ако се беше разфилософствал нещо – сигурно щях да му налетя на бой. Просто се врътнах, прибрах се, припаднах и сега главата ми кънти. И zImage е с нездрав жълто-зелен цвят на лицето.

Въпросите… Въпросите ми се въртят от защо никой от съседите не предприе нещо да спре звука (на по-долните етажи шумът сигурно е бил още по-силен отколкото при нас), през защо хората си слагат скапани аларми, та чак до полицията верно ли пази, нейната вера, или дори в толкова елементарна ситуация се оказва некадърна и аз трябва да ѝ върша работата.

Малко риторично, нали?

Преди няколко дни с zImage обсъждахме надълго и нашироко защо една наша позната лъже с невероятен размах. Според него жената има някакво заболяване (дължащо се или на напреднала възраст, или на тежко психическо заболяване от сорта на параноидна шизофрения). Моята теза бе, че тя е егоистична, егоцентрична и злонамерена митоманка. И да, може и да има леки психо отклонения, но поведението ѝ се дължи на патологичната ѝ неспособност на емпатия, а не на болест във физическия смисъл на думата.

А снощи попаднах на историята на Sam Ismail, разкрита от Heather LeFevre от StrawberryFrog Amsterdam. Накратко:

Sam Ismail е работил за кратко (от броени дни до няколко месеца) в доста от големите и много-много уважавани рекламни агенции в Европа, Азия, Австралия и САЩ. Навсякъде е наеман бързо и лесно, посрещан е приятелски, хората го харесват много. Много скоро след това обаче той изчезва. Или въобще не се обажда повече, или пуска драматични мейлове, в които обяснява, че родителите му (или сестра му, или близнакът му) са претърпели тежка катастрофа, на смъртно легло са, той трябва да е до тях и да им дари бъбрек (или черен дроб, или кръв). Колегите и шефовете му предлагат помощ, което е нормално, разбира се. Той не благоволява да се обади повече.

А скоро след това се появява в следващата рекламна агенция. Междувременно се установява, че е взел пари назаем, не е плащал наема и сметките си, отнесъл е служебни лаптопи и телефони, лъгал е и в личните си отношения, въобще не си е поплювал в измамите.

Сред пострадалите работодатели са TBWA Dubai, Grey London, Chiat LA, Razor Sydney, DDB Budapest. За незапознатите с рекламния бизнес да уточня – това са офиси на наистина големи вериги, мечтано работно място за много колеги.

Прочетете цялата публикация на Хийдър. Ако имате сили да понесете мерзостта, разбира се. Някои моменти (като отношенията му с австралийската му приятелка) са особено разтърсващи. Но и поучителни. Защото всеки от нас е срещал подобни измамници в живота си, но не всеки се е научил да се пази от тях. А трябва.

За протокола: само веднъж митоман се е опитвал да ме завлече. И въпреки цялата ми нахаканост и увереност, че мога да се справя с всякаква агресия… аз наистина не знаех как да реагирам. Изумена бях от наглостта на измамника, не можех да повярвам, че ме е нарочил. Опитах се да намекна на приятелите ни, че многобройните му истории са лъжливи, че има нещо много гнило около него. Но всички ме уверяваха, че бъркам, как можело да се съмнявам в него въобще, виж колко е забавен и харизматичен. Чак започнах да се съмнявам дали все пак не греша в преценката си. И понеже не можех да се реша на директна конфронтация – накрая просто престанах да отговарям на телефонните му обаждания, на съобщенията по месинджъри, на мейловете. Скрих се от него, защото не посмях да го изоблича пред другите, а определено не исках да рискувам и да се превърна в жертва.

Скоро след това въпросната личност, паразитирала върху компанията ни няколко месеца, изчезна. Остави само дългове, лъжи и мръсотия след себе си. Все още сред пострадалите се срещат добри души, които си мислят, че може би случайно е станало така. А аз се ядосвам на себе си, че не посмях да се изправя срещу измамника.

Решението на Хийдър да разкаже на висок глас за всичките безчинства на въпросния Сам е много-много смело. Иска ми се и аз да бях постъпила така. За да е по-чисто около нас.

„Това не може да стане!“

„Преди беше по-добре. Всичко става все по-зле.“

„Това се прави така. Как така защо? Защото винаги сме го правили така.“

„Окрадоха народа.“

„Нищо не мога да променя, защо тогава да си давам зор.“

To be continued…

Бележка, залепена в асансьора ни:

И коригирана. И оценена! Не от мен, разбира се – аз бих се възмутила и от произволната пунктуация 😈

Студено ли ви е? Замръзвате? И по-зле можеше да е:

Втори кат чорапи ftw 😀