А сайтове като They Draw & Cook ме усмихват по цял куп причини: рисунките са прекрасни, представяните ястия и те, информацията е поднесена по много по-разбираем и атрактивен начин в сравнение с традиционните рецепти, присъстват всякакви екзотичности от цял свят… Красота.

Сега въпросът е дали да преписвам или да пожертвам малко цветно мастило.

Денят започна с чуденка. „Джапанка“ от „джапам“ ли произлиза? Или е обратното? А може ли тази прекрасна думичка да е свързана с английското наименование на Япония? Нали дизайнът на класическите флип-флоп чехли е именно японски. Въпроси, въпроси, изискващи обстойно ровене на мрежата, разбира се.

И от търсене на търсене на търсене – ето няколко интересни линка, на които попаднах.

Adolfo Farsari е италиански фотограф, който е снимал Япония в края на 19 век. По онези времена европейците не са били допускани въобще да обикалят страната, камо ли да я снимат. Да не споменаваме дори какви са били апаратите. Всъщност снимките са били монохромни, разбира се, а са оцветявани на ръка.

Btw Фарсари е роден и е починал във Виченца, градче, което много харесахме – мъничко по съвременните стандарти, чисто, подредено, палацо до палацо (при това всичко е добре поддържано), с приятно-провинциален социален живот. Ех.

На Aqua Velvet има публикувани няколко серии от винтидж японски картички (едно, две, три), изчистените линии и яркоцветността ми допаднаха, има го и wtf-фактора, разбира се.

А колекцията плакати, издавани от японски параходни компании в началото на 20 век, е толкова наивно-кичозна, че направо ме умили. Особено като се сетя колко се тачи този стил сред определени среди у нас.

Дейв е в командировка в Хонгконг, а като приключи със служебните задължения – отива на разходка до Токио. Завиждам му със страшна сила просто. Как ми се пътува…

Новата играчка:

Asus O!Play HDP-R1 се води мултимедиен HD плейър. И реши изцяло проблемите ни по свързването на телевизора с компютрите, домашния сървър, външните харддискове, флашките, всичко:

• Пуска видео без проблем. Разпознава субтитрите, не ги размества, поддържа различни енкодинги. Ако филмът е разделен на няколко файла – не спира в края на всеки от тях, а интелигентно ги снажда и ги плейва автоматично.
• Аудиото върви ОК – пробвах с mp3 и flac, не се сетих да видя как е с други формати, но ще тествам и ще кажа.
• Дисплейва снимки идеално. Чак се възгордях какви прекрасни цветове съм си донесла от Барселона и от Гранада 🙂 В упътванията пише, че може да го вържа с Picassa, може и да пробвам някои път да видя как ще е.
• Още няма връзка с интернет (страх ме е да ръчкам, чакам zImage да си дойде от работа), но като проима – обещават, че ще плейва интернет ТВ и радио, ще тегли RSS-та, ще вади инфо за времето и т.н.

Харесва ми, препоръчвам го.

Трябва да си направя нова категория, нещо от сорта на „Днес харесах и пожелах“ или „Материалистичности“ или „Консумерист съм се родила, консумерист ще си умра“. Защото иначе къде бих публикувала линк към този принт от Blue Art Studio:

… който почти съм го поръчала, само да реша къде точно мога да го поставя у дома.

Преди два дни водих zImage уж на пазар (а всъщност заседнахме в едно ресторантче и ядохме най-прекрасното патешко с кестени на света) и пътем зяпахме витрините на някакви лъскави магазини за мебели. Оказа се, че след две години четене на книги и следене на всякакви блогове и сайтове за архитектура и дизайн, най-накрая съм се научила да разпознавам големите имена (демек големите клишета). Не знам обаче дали това е повод за гордост или трябва да съм наистина обезпокоена с какви глупости си пълня главата…

Oh, well, всички си имаме смешни хобита, нали 🙂

Отдавна престанах да купувам книги с рецепти. Телевизионни готварски предавания не мога да гледам, а и специализирани блогове почти не следя. Причината? Ядосват ме 🙂

„Вземете една чаена чаша зехтин“. Аз пия чай от 330 милилитров Bodum, но някак подозирам, че за друг вид чаши говори авторът. „Добавете три супени лъжици брашно“. У дома има три размера супени лъжици. Да не споменавам, че може да загребваш много random количества с тях. „Трябват ви две големи глави карфиол“. Колко големи? „Месете докато тестото омекне“. Моля? Що за описание е това? А от „Печете на умерена фурна докато стане готово“ направо вдигам ръце.

При условие, че електронните везни и мерителните съдове за обем на различни продукти ги има навсякъде, че и са много евтини вече… Не може ли малко по-конкретни да са проклетите рецепти? Какво ще им стане на готвачите ако кажат, че брашното е 200 грама, зехтинът – 50 милилитра, а печенето е за 45 минути на 200 градуса? Ще се развали магията сигурно.

Виж, предписанията за правене на коктейли обикновено са много добри. А понякога са направо велики. Като в случая с инженерното ръководство за приготвяне на напитки: картинно, цветно, с много добре подредени указания, точно като за мен:

Пълната версия на ръководството е тук.

А довечера наистина ще наблегнем на класическото мартини