Една от най-големите травми от детството ми го нанесе дефицитът. На храна, на дрехи, на услуги, на всичко… Затова 30 години след 1989-та аз все още се презапасявам.

В шкафа за макаронени изделия и варива трябва да има поне по 2 пакета от всичко. В момента, в който отворя препарата за пране, отивам да купя нов, за резерва. Като опаковам дрехи за пътуване – винаги взимам двойно повече от необходимото.

Но най-страшно е положението с тоалетната хартия. Като правихме проекта за новия ни апартамент – изрично настоях дизайнерите да предвидят шкафове за тоалетна хартия в двете бани. И ги напълних догоре. Всяко отиване до по-голям магазин гарантира, че ще се прибера с нова джъмбо опаковка Zewa. Ако случайно се заплесна и бройката рулца падне до само десетина, започвам да изпитвам лека тревожност. И взимам мерки, разбира се.

Та представете си как се чувствам когато чета ревюта на апартаменти в Малага, в които гостите са се оплакали, че имало само едно руло в банята! Как може такова нещо, бе! Ние имаме повече хартия в багажника на колата (да, и там складирам салфетки, кухненски ролки, влажни кърпи и т.н.). Мизерници.

Имало едно време един котарак, дето скачал на хората по главите. Той имал 10 крака: с осем от тях носел ябълки, а с другите два скачал. И оставял тези ябълки по главите на хората. И хората се чудели какви са тези ябълки, бе. Понякога някой човек като го видел и почвал да вика: “Хей, имаш котарак на главата!”, но му отговаряли: “Неее, не е котарак, ябълка е”.

След много години този котарак остарял. Вече не можел да скача на хората по главите, защото ходел с бастунче едва-едва.

Тогава се родила една царица. Тя се казвала Стефка. И била доста ниска. Затова котаракът можел да скача върху нейната главата. После и Стефка пораснала. И станала малко глупава, сигурно от многото скачане на котарака по главата ѝ. И почнала да къса пердета.

Накрая котаракът умрял. А цялата тази история се случила много отдавна, преди милиони години, когато живеели динозаврите и в София имало вулкан.

Детето си измисля и разказва приказки

Разказвам на чавето „Червената шапчица“.

– Майка ѝ казала: „Червена шапчице, баба ти е болна. Занеси ѝ тази кошничка, в която съм сложила питка, масълце и сладкиши“…
– Неее, не може да дадат на бабата сладкиши, сладкото ще ѝ попречи да оздравее! – ме прекъсва най-големият разбирач на хранителни режими за болни в света.

Малко след това говоря с майка ми по телефона. Тя се оплаква, че ѝ тече носа, пипнала е някаква настинка. Затварям. Синчето се интересува:

– Това бабенце ли беше?
– Да. Бабенце нещо се е разболяла…
– Много сладко е яла, нали?!
– Не, заразила се е от някакъв лош микроб и ѝ тече носа. Ще ѝ мине скоро.
– Добре. Защото ако се разболееш от много сладко – не може да оздравееш. Затова ядем само по малко шоколад…

Индоктринирали сме го успешно, спор няма.

Преди 10 години бях писала:

Посрещнах 2000-та година с 40 градуса температура. 2010-та дойде с най-нечовешката хрема на света, не си спомням някога да съм била толкова течаща, направо се обезводних. Ако и 2020-та ще започва по подобен начин… Ще протестирам!

Е, протестирам! 2020-та я посрещнах грипозна с най-страховита кашлица. И не бях сама в страданието си – мъж, син, майка, брат, всички сме размазани. На оправяне сме, де, ама ЗАЩО?!?

От питката ми се падна дренчето, дето уж гарантирало здрава година. Ще видим тази работа.

За много години!

Избира си младежът коя приказка да му разкажа за лека нощ:

– Искам, искааам… за „Спящата красавица“!
– Крещящата красавица ли? – недочувам аз. – Няма такава приказка.
– Има-имааа! – настоява наследникът. – Имало едно време една красавица, която непрекъснато викала „Аз съм най-красива, най-умна, най-добра“. Другите обаче ѝ казвали „Е, не си!“, а тя толкова се ядосвала от това, че само крещяла по всички: „Съм! Съм!“. Затова я наричали Крещящата красавица.

Иска да гледа любимата си анимация:

– Мамо, пусни Пламъчко!
– Още е рано, маменце, чакай да видя програмата, – и сядам на лаптопа да проверя.
– Компютърът може да те лъже, не го гледай него! Пусни телевизора да видим.
– Не ме лъже. Ето, тук пише, че сега дават “Кафенето на Масленка”.
– А, аз Мазненка не я харесвам.

Яде на обяд салата със зеле, моркови и ряпа. Подарихме му книжка „Светът на динозаврите“. Привечер седна на тоалетната, пък почна да разиграва театро:

– Дядо белобради ряпа взе да вади… и се насъбрали СЕДЕМ души да я извадят тази голяма ряпа, толкова трудно било.
– Шест били, не седем – дядо, баба, внучка, куче, коте и мишка.
– Седем, защото накрая дошъл един динозавър да им помогне да извадят ряпата, сами не могли – с много голяма маса била ряпата.

И те така те.

Весели празници!