Вироглавото слонче
Вироглавото слонче
Африканска приказка
Живеело в Африка едно малко слонче. И било то едно инатливо такова, много опако – никой не можел да се справи с вироглавието му.
Веднъж цялото му семейство решило да се поразходи, да отиде до реката, да се разхлади. Само че малкото слонче се заинатило.
– Да тръгваме, – казал татко Слон.
– Не искам, – отвърнало слончето.
– Да тръгваме, – казала мама Слоница.
– Не искам, – отвърнало слончето.
– Да тръгваме, – казали по-възрастните братя и сестри слонове.
– Не искам, – отвърнало слончето.
– Ами тогава ще се разхождаме без тебе, – казали всички от семейството и тръгнали.
Слончето останало само. И изведнъж много му се приискало да е на разходка с роднините си. Почувствало се изоставено. Разсърдило се, че по-възрастните са тръгнали без него. „Така значи“, казало си слончето, „след като не ме взимат с тях – няма да бъда вече слон“. Замислило се какво му се ще да бъде. Искало му се да е все така силно, но и малко страшно ако може. И решило да стане лъв. Хвърлило се на земята, потъркаляло се, размахало крака във въздуха – същинско лъвче. Но му доскучало само да си играе, потърсило си другарче. Гледа – край него притичва плашлива газела. Погледнала слончето, уплашила се и избягала с дълги скокове.
– Ето какво ще бъда, – извикало слончето и заподскачало като газелата. Ушите му се полюшвали комично като бабанови листа на вятър, а дебеличките му крачета се оплитали. Скоро от скачането го заболели всички мускули и мускулчета. “Да си газела хич не било приятно”, – помислило си слончето. И изведнъж видяло зеленоока змия, която си висяла от една лиана надолу с главата.
– Добър ден, – казало слончето. – Как сте?
– Бивам, – отвърнала змията. – Защо питаш?
– Играе ми се с някого, – признало си слончето. – Ей сега ще се покатеря по лианата при теб и ще се полюлеем заедно.
– Аааа, не! – писнала змията.
– Как така не? – обидило се слончето. – Не искаш да си играеш с мен?
– Разбира се, че не искам. Първо на първо, ти си твърде тежък и ще ми скъсаш лианата. И второ… Сбогом!
И не успяло слончето даже с око да мигне – змията се стрелнала и се скрила в листата на дървото. „Ами като се замисля, хич не ми е изтрябвала тази змия!“, троснало се наум слончето. „Ще си намеря по-добро приятелче.“ И тръгнало то по пътеката през гората. Стигнало до една полянка, където група маймунки играели на гоненица. „Ето една игра точно като за мен“, казало си слончето. „Може би ми е писано да съм маймуна?“
– Може ли да си поиграя с вас? – попитало то.
– Може, може! – развикали се маймунките така силно, че направо проглушили слончето. И преди то да успее да се опомни маймунките се покатерили по него. Ех, как се заиграли… Маймунките го дърпали за опашката, опъвали му хобота, мачкали му ушите. Скачали по гърба ми и го щипели по коремчето. А слончето колкото и да се опитвало – не успявало да хване нито една маймунка. Твърде бързи били пакостниците. Скоро слончето се уморило. Ама направо капнало.
– Не ми харесва да съм маймунка, – казало то и избягало от полянката. А доскорошните му другарчета по игра дълго се смели на неговата тромавост и неповратливост.
Вървяло си слончето из гората и изведнъж видяло един папагал, който прелитал от клон на клон. Папагалът бил много пъстър един такъв, на слончето чак му се премрежил погледа от разноцветието.
– Е, вече наистина знам какво искам да бъда, – зарадвало се слончето. – Ще бъда птичка и ще летя.
– Ами давай, аз ще те погледам, – отвърнал папагалът. Слончето скочило, размахало уши, но някак не успяло да се отлепи много-много. Опитало отново, но този път направо се подхлъзнало и се пльоснало по хобот на земята. Старият папагал го гледал с насмешка. С едно око даже.
– Ами… тука няма къде да се засиля, – казало смутено слончето.
– Ще ти покажа къде може да се засилиш, – утешил го папагалът и повел слончето към брега на реката.
– Виж мен, – казал старият присмехулник, отишъл на самия край на брега, подкочил и полетял над водата. Слончето го последвало и се опитало да полети, но… цопнало във водата. Измъкнало се на сушата, мокро едно такова, изцапано с тиня и водорасли. А срещу него – цялото му семейство! Татко Слон, мама Слоница и всичките братчета и сестричета. Гледат го и мълчат. Засрамило се слончето.
– Нека да дойда с вас, моля ви, – казало то. – Обещавам винаги да бъда слонче.
И цялото семейство се отправило на разходка.