Промяна в плана

Днес вали. По телевизията предупредиха, че до вечерта пътищата ще се заледят. Имаше някакви съобщения за наводнения, хванах чак края им та не разбрах добре за кои части на страната става дума, ама като гледам по разните сайтове – май-май само в Хавай и Мексико се случва нещо подобно.

Ние изоставаме от графика си. По предварителен разчет вчера трябваше да сме в Ню Йорк, а днес във Вашингтон. За съжаление на Тото му се отвори още работа и ще се задържим до 17-и в Бостън. А след това някак трябва да прелетим до Флорида, но не със самолет, че в последния момент билети се намират трудно и на твърде високи цени (а уж били в проблемна ситуация авиокомпаниите, ми как няма да са с тези кожодерски условия). Правя преглед на маршрута за пореден път, чудя се как да завъртим пътя… То е ясно, че нощувките в по-северните щати отпадат, просто ще минем през тях и освен за хапване – няма да спираме хич. До Маями са 1500 мили, с ограничение на скоростта 65/75 мили в час само карането ни ще е поне два дни. Трудно.

Разглеждам информацията за различните паркове на Дисни и се чудя кой да избера. От една страна Epcot звучи предизвикателно. От друга – Animal Kingdom и двата водни парка също не са за изпускане. Не знам вече, съвсем се обърках. Може би ще последваме съвета на Владо, според когото за нас най-интересен би бил наситения с ролъркостъри и прочие екстремизъм Epcot, дори и с риск да умра от страх 😳

А преди малко чух българска реч. Някакъв младеж говореше по телефона си докато чакахме за кафе, обясняваше за колата, дето трябвало да се поправи. Мислех си да му кажа едно „Привет“, но той беше толкова погълнат от разговора… Почуствах се съвсем като у дома. Почти, де. Установих, че най-трудно ми е в полупозната обстановка. Като в Дънкин Донътс например. Хем съм била стотици пъти (ама в София) и ми е ясно какъв е реда, хем тук е съвсееем мъничко по-различно. Точно толкова, че да те обърка.

Търсих по магазините чантичка, в която Тото да паркира Nokia-та, телефона, пари, самолетния билет и паспорта, ей такива неща, а не да ги тъпче по джобове и в раницата. Обаче не намирам нищо подходящо. Най-близко са разните калъфи за фотоапарати, може би трябва да секвестирам за малко джаджите и да меря къде ще се поберат изцяло. Нахълтах и в Olympia Sports и се шашардисах съвсем като видях какви са цените на спортните стоки тук. Е, мамка му и прасе, България ли е най-богата страна на света, та трябва да плащаме по 50-100-150 лева за тренировъчна блузка, докато тук имаше оферта „Шест тениски на Nike за $20!“. Не се шегувам.

Сега съм вече в хотела, ръпам ядки и се чудя какво да правя с отоплението на стаята. Много е странно: една голяма духалка (120х60х35 см), която има копче Включ/Изключ и врътка Топло/Студено. И това е. Като я пусна – за половин час в стаята става баня. Като я спра, разбира се, почвам да тракам със зъби. Има нещо недомислено или аз съм индианец и не съм открила някое скрито контролно табло. Макар че къде ли може да са го скрили…

Публикувано на 15 март 2007, четвъртък, в 11:56 pm, в категория По пътя.