Неизгубени

Днес бях съпорт на Тото. Имаше среща в някакъв data center и аз го придружих за морална подкрепа – той пише перфектно на английски, но все още говори с доста български акцент и се притеснява малко. Видяхме се с двама младежи, единият от които беше много дружелюбен, разпитваше ни къде сме отседнали, как си прекарваме времето, имаме ли нужда от насоки къде да ходим да гуляем и всякакви такива… само дето говореше с толкова силно южняшко произношение, че Тото хич не му разбираше, а аз хващах едва около 80% от въпросите му. Поех casual частта от разговора (най-малкото защото Тото никъде не е ходил из района и нямаше какво да сподели), усмихвах се и като се заговаряше на техническа тема – гледах ама много интелигентно. Мисля, че кимах във верните моменти и като цяло оставих впечатление, че съм младши админа 😆

Тото е много доволен от срещата, от видяното и (не на последно място) от факта, че този път не се загубихме. Към 12:00 бяхме приключили с огледа и се прибрахме в хотела, за да разтоварим част от техниката и да проверим дали всичко е наред с удължения ни престой. И бяхме приятно изненадани с пакет на рецепцията. Пристигнала жадуваната нова играчка на Тото: Nokia N800 със зарядно за кола и всичко. Признавам, че изглежда адски секси, обаче като любител на по-едрите дивайси просто не мога да й се възхитя достатъчно. За сметка на това любимият заби нос в мониторченцето й и направо го заболя сърцето, че не можеше да й обърне подобаващо внимание, а трябваше да отлети към работата си.

Та пак останала сама, сега си седя в поредното кафене, възхищавам се на едно ледено кафе Mocha, чатя със снаха ми и събирам сили да се вдигна за разходка до центъра на Бостън. Прогнозата е, че ще плющи дъжд, което хич не ме радва. Още по-малко ми се нрави предупреждението, че температурите щели да падат отново под нулата.

За сметка на това батерията на Vaio-то наистина изкарва по 4 часа и половина, което си е доста добро постижение. Във всяко заведение, в което съм го пробвала, открива поне по две, а обикновено по 3-5 отворени мрежи. Тук без интернет достъп просто няма как да останеш.

След малко продължавам с разходката, зяпането по сградите наоколо и шопинга. Няма как да не забележа колко много стоки са брандирани по един или друг начин. Най-силно впечатление ми направи магазина Harvard Coop – продават всякакви неща с надпис Harvard на доста по-високи от нормалните цени. И хората ги купуват. Не приличат много на студенти, де, сигурно са претенции някакви: „А аз, сине, едно време като учех в любимия университет…“ 😀 Спортни отбори, местни забележителности, заведения, всички си имат свои тениски, чаши и прочие джвъчки с преференциални цени. А нашият хотел продава халатите си срещу $75 на парче. Което си е ОК по принцип, само да не бяха леопардови на окраска 😆 Да, ръждиво-оранжеви на черни петна са и са безкрайно смешни.

Та като споменах хотела… С Тото само цъкаме с език на странностите му. Като се почне от това, че табелките на стаите имат и брайлов надпис, което на пръв поглед изглежда правилно, само дето в един момент се сещаш, че те са разположени на около 2 метра височина. И си представям как точно човек, дето не вижда, ще го намери пустото брайлово обозначение. Или пък басейнът, край който сутрин закусваме. И който предизвиква див кикот всеки път като му обърнем внимание. Защото е една педя (около 10 метра дълъг и 5 метра широк), най-голямата му дълбочина е 5 фута (150 сантиметра) и е обозначен с поне 10 табелки:

» Внимание, подът е мокър – ми мокър ще е, нали е басейн;
» Пазете се, няма спасители – при метър и половина дълбочина трябват поне двама гларуси, нали;
» Абсолютно се забранява гмуркането в басейна – и тук си представяш човек с неопрен, акваланг, плавници, който изследва плочките по дъното;
» Забранени са скоковете в басейна – тройно задно салто с чупка, иначе не влизам;
» Деца под 6 години могат да влизат в басейна само придружени от възрастен – деца под 6 години не би трябвало да киснат в тази хлорна вода според мен;
» Възрастен може да влиза в басейна само ако друг възрастен го наблюдава – обаче ако двама възрастни влязат едновременно, водата непременно ще прелее;
» Не е препоръчително да се къпеш на пълен стомах – защото водата ти стига ама точно до диафрагмата ли;
… и какво ли още не.

Абсолютизирането на сигурността стига до наистина безумни според нас степени. Дори вратите на асансьорите се затварят АДСКИ бавно, за да не прищипят някоя блейка. И сега като се разглезим от всичките тези предпазни мерки, и като се приберем на нашето си континентче, и като почнем да се пребиваме навсякъде защото още не сме се сетили да слагаме надписи „Дишай, издишай“… 😆 Искам да видя статистиките за нелепи инциденти в Щатите и в Европа. Защо ли съм почти напълно сигурна, че отсам голямата вода проявите на идиотска непредпазливост са доста по-малко отколкото в страната на неограничените възможности.

Публикувано на 14 март 2007, сряда, в 11:58 pm, в категория По пътя.