Рим. Ден 4
То се е видяло, че ако се опитвам да пиша по-подробно – скоро няма да стигна до последния ден. Затова ще давам по съкратената процедура, пък някой ден като ми дойде музата… евентуално… може да се вдъхновя за по-детайлно описание на впечатленията ни от Рим.
Продължавам със съботата. Броят на туристите е скочил драматично. От Termini взехме автобус #40, който ни закара от другата страна на Тибър, точно до крепостта Castel Sant’Angelo – адски впечатляваща е. Както и Palazzo di Giustizia, дето е на две крачки на север. Помотахме се в района до обяд, закупихме някой и друг пътеводител и се устремихме към Ватикана. Където видях най-дългата опашка в живота си. На двора, под палещите лъчи… почнах да се чудя струва ли си чакането. Прежалихме се, де, то пък се оказа, че опашката върви бързичко и за има-няма половин час успяхме да стигнем до Свети Петър.
Вътре не може да се влиза, ако раменете или коленете са голи – има ееееййй такива предупредителни табели. Затова и на оградата кипи оживен алъш-вериш: китайки продават шалове за всички туристи по потници или с къси панталони/поли. Що народ по парео видях… 😆
А за самата катедрала какво да кажа. Впечатляваща е доста слаба дума. И преди да се отплесна да пиша думи като ‘красота’, ‘пищност’, ‘величественост’, да спомена, че най-най-невероятното (и което съответно ти прави най-голямо впечатление) е РАЗМЕРЪТ. Виждала съм снимки, картички, филми, обаче въобще не съм осъзнала за какви мащаби става дума. Хората по площада бяха като мравчици.
Лошото в случая беше, че и двамата с Тото не бяхме в подобаващо настроение. Съвсем бяхме изперкали от слънцето, а пък аз отначало бях допълнително кисела защото две адски груби италиански чистачки ме изхвърлиха от тоалетната с още няколко жени. Дошло било време да се слага течен сапун и да се подменят кърпите, разбираш ли, та буквално ни изтикаха навън. Ама толкова грозно се държаха, че не знам как не им отлепих по един шамар, определено ми се прииска много. Когато ми кипне по подобен повод – въобще не ставам за съзерцател, по-скоро исках да ВЪРША нещо. Пък то… вътре няма какво да се прави освен да се гледа. И съответно съкратихме престоя си във Ватикана до някакви 4 часа. Ако ме питате какво мисля за красотиите и изкуството, ще кажа, че много ми харесаха 😀 Бях респектирана и от мащаба, и от пищността, и от вниманието към детайла. Естествено, имаше го момента и с „Ама това е на Микелааанджееело!!!“ 😀 Но заради куп дреболии този ден не стана най-любимият ни от целия престой.
Та загърбихме църковната суета и отпрашихме към нашия си бряг на Тибър. На десетина метра от San Giovanni dei Fiorentini намерихме много вкусно малко ресторантче, където сервитьорката ни помисли за руснаци и настояваше да общува с нас на руски. Получи се такава манджа с грозде, изрази от сорта на „Помидоры with mozzarella – две. Grazie!“ изпъстриха комуникацията… На съседната маса седяха двойка французи, които се мъчеха на френско-англо-италиански – по едно време толкова изразително се спогледахме, че чак ми станаха симпатични 😉
И след забихме из пресечките. Още на първите стотина метра попаднахме на Arco de Banchi, нещо като мъничко тунелче между две улици, но с олтар и стенописи. Един италианец пред нас се прекръсти на влизане и излизане. Беше много сюрреалистично изживяване: на две крачки отвън пече слънце, а вътре е сумрачно, трепкат кандила, свещи и поувяхнали цветя, камъкът някак се надвесва. Някой ден ще напиша книга защо трябва да избираш нестандартни пътища!
Следващата ни спирка беше напълно противоположна по дух: Piazza Navona. Или по-точно туристическият гмеж на площада. Не ги разбирам редовите туристи, как може да се наблъскват така като сардели, едни връз друг, и да не се бунтуват? Колкото и да е красива Piazza Navona, каквито и да са вкусни околните ресторанти – трябва да съм претърпяла челна лоботомия, та да седна сред още сто милиона иностранци, които само цъкат с апаратите си, подвикват си, бутат се, задават неадекватни въпроси на гидовете си… А бе пълен ужас. Затова и бързо избягахме в посока Palazzo Madama, където се натъкнахме на една италианска и две руски групи. Та се прехвърлихме на Пантеона, а групите там бяха даже повече. Прелетяхме покрай Tempio Adriano (в ремонт е и едно огромно бяло платно го скрива от любопитни очи), San Marcello и San Ignazio di Loyola. И потънахме в любимите ни пресечки около Area Sacra. Вечеря в ресторантче на Campo de Fiori, лежерна разходка покрай Palazzo Farnese, където 5-6 малчугана играят футбол, дежурният сладолед… И така завърши този ден.
