Рим. Ден 3

Досега не ми се е случвало да ми е толкова трудно да пиша, особено когато става за нещо преживяно! Обикновено ми се налага да подтискам желанието си да разказвам даже. А в случая… Не знам, може би заради твърде многото информация, която погълнахме… или заради яркостта на спомените… Затова просто ще изброя разните гледки и случки, пък подробностите ще ги пиша когато ми дойде вдъхновението.

Третият ни ден в Рим започна много добре: Тото направи кафе и донесе закуската в леглото . Кроасани, еспресо, мляко и златни праскови. Златни, защото трички струваха 5 евро. А и защото бяха мегавкусни.

След традиционното сутрешно суетене (как се случи и двамата да сме толкова неранни пилета?!?) се отправихме към Termini, където хванахме метролиния А до станция Flaminio. След бая дълго бродене из подземията там (Тото вика, че според GPS-a поне 800 метра сме навъртяли) излязохме директно на Piazza del Popolo сред тълпа туристи. Някой умник беше разпънал някакви спортни брандирани съоръжения – кош за баскетбол, мрежа за волейбол, ей такива глупости, точно около фонтана и то така, че при опит да снимаш която и да е от околните сгради (дворци, църкви, всякакви убавини) няма начин да не влезе и нещо корпоративно в кадър. Подразних се, не би трябвало да слагат подобни дивотии на площада, има си полета край града, там да си разпъват циркове.

Затова не се застояхме в района, а по кривите и много симпатични улички се устремихме към Mausoleo Augusto и Ara Pacis. Аз съм си малко диване и май тази част на Рим (сравнително по-нова от историческия център) ми хареса повече. Определено беше по-малко прашна, а и имаше портокалови и мандаринови дръвчета по тротоарите, саксии с цветя, по-малко тълпи… Това са неща, които ми правят впечатление и на които държа.

Следващата ни спирка беше Piazza di Spagna – и направих едно кръгче по стъпалата ПЪК! Не, че точно дефилирах, при 100-градусова жега, че и изкачвайки се нагоре, на всяка крачка прескачайки разпльокани туристи, познай каква китна походка може да се извади 😆 В общи линии докато стигнем до Trinita dei Monti съвсем бях изплезила език. Намерихме си сенчица, накупихме литри вода и Powerade (доста добра негазирана напитка се оказа) и се сринахме за подновяване на сили и ентусиазъм. Кикотиме си се нещо, коментираме околните американци и изведнъж ни сполетява тълпа млади циганки с деца на ръце. Уж просят, ама всъщност непрекъснато бутат Тото в опит да го разсеят и оберат. Почнахме да крещим „Махайте се, не ни докосвайте, разкарай се или ще те набия“ на всякакви езици, за които се сетихме, Тото бая се изкушаваше да отлепи някой шамар на крадлите, ама го беше страх да не ги залепи за земята, че иди се разправяй после. Страшно представление се получи – всички зяпаха и се чудеха какво става. И както ни налетя ятото, така и се отнесе изведнъж, без да успеят да приберат нито една наша част от собствеността ни. Американците ни попитаха какво се случва, защо тези мургави жени ни нападат, ние ги светнахме за тактиките на джебчиите, а те „Oh, my gosh, предупредиха ни, че има такива, ама не знаехме, че са толкова нахални“. Не са живяли в България и нямат тренинг, затова не знаят как да се пазят и защитават. Стана ми едно такова срамно, че и друг път съм се сблъсквала с подобни грозни ситуации, все едно аз съм виновна, че живея в държава, където няма закони и крадците се развяват безнаказано по улиците… Гадост.

И след като се повъзстановихме (и от умората, и от нервите) отпрашихме към Villa Medici. Където имаше официален коктейл и много охрана. Забихме направо в парка, намерихме място, където даваха велосипеди под наем и се метнахме на една рикша. Отначало доста ми хареса идеята, обаче скоро се усетих, че всички алеи са бая наклонени, а и самото превозно средство не е много право… През цялото време имах чувство, че се катурваме! Пищях на всеки завой и се съпротивлявах срещу идеята да караме по чакълените пътеки. Е, с рикшата обиколихме много по-лесно парка, факт. Мисля, че след като знам за ужасното таралянкане – пак бих се навила на подобна разходка. И пак бих се ужасявала с цяло гърло 😀

А паркът е красив. Има цяла алея с магнолии, дълга е повече от сто метра! Всякакви дребни, но много живописни фонтанчета съвсем радваха душата. В края на обиколката се тръшнахме в Casino del orologia, много симпатично ресторантче, и се подкрепихме с вода, кафе и сладолед. Имаше трима келнери – един главен с адски ирлански изглед (русо-риж, бяла кожа с лунички, някак жизнерадостно-дебеличък, като един закръглен елф) и двама подчинени (супер черни индийци). Рижият чичо през цялото време се усмихваше, питаше дали всичко е ОК, искаме ли още нещо. Черните ни гледаха все едно сме извършили богохулство в храма им, при опит да си поръчаме сладоледите на един от тях, бяхме наградени с едно „Wait, wait“, изречено със заповеден глас. А бее…

От парка излязохме през Piazzale de Brasile и се насочихме към Palazzo Margherita. Което се съзерцава само от срещуположния тротоар. Fontana del Tritone е някак обикновен, Palazzo Barberini също. За сметка на това Четирите фонтана са разположени много ефектно на четирите ъгъла на кръстовището и в залисията да ги снимаме от всички ъгли – пропуснахме да разгледаме църквата San Carlo баш до тях.

С кротка стъпка скоро стигнахме до Piazza della Repubblica и естествено най-голямо внимание обърнахме на дечурлигата във фонтана, а не на Santa Maria degli Angeli. Минахме покрай операта, Palazzo delle Esposizioni и се спряхме в Giardini del Quirinale – откритата за посещение част от тези градини е колкото една човешка длан. Голямата красота е скрита и охранявана, май само президентът на Италия има право да й се радва. Снимахме се на площата пред самото Quirinale и се метнахме към Fontana di Trevi. Това е най-най-нагъчканото с туристи място на света! Няма такава гмеж никъде другаде. Представете си тълпа като за стадион, обаче побрана на мъничко площадче. И всички цъкат като обезумели. Ако фотографиите наистина отнемат част от душата на заснетото – Треви са най-бездушното нещо на света сигурно. Поседяхме малко край водичката, все пак и ние сме туристи, и ние се поддаваме на клишетата. Пък и бяхме уморени, цял ден на крак си е цял героизъм при подобна жега. Затова отбихме в уличките наоколо, търсейки местенце за вечеря. Пътем отбелязахме два бързи двореца – Palazzo Montecitorio и Palazzo Chigi. Но не им обърнахме много внимание, вече бяхме гледали толкова сгради…

Вечеряхме в много симпатично ресторантче, с отлична храна и обслужване. И всичко щеше да е прекрасно ако сметката не беше надписана с около 10%. Бтв случи ни се още няколко пъти, изключително нагло при това. Ама какво да ги правиш, няма да тръгна да правя циркове за подобна простотия, я. Просто не оставихме никакъв бакшиш и така положението се неутрализира.

Публикувано на 22 юни 2007, петък, в 1:24 am, в категория По пътя.