За мишките и хората
Преди време на един от мейлинг листовете, които следя, се появи девойка с интересно чувство за хумор, закачлива, интелигентна. Всички я харесахме, определено внасяше струйка свежест в комуникациите ни. Няколко месеца по-късно, когато вече беше приета твърдо за една от нас, тонът й се промени. Мейлите й станаха меланхолични, започна да пише с недомлъвки, вмятваше по някой и друг намек, че нещата при нея не вървят. Най-накрая единият от администраторите я попита директно има ли проблем. На което тя отговори с дълго писмо, в което ни обясни как умира, няма лечение за нея, оставали й няколко месеца живот. Сбогува се с нас и се отписа от мейлинг листа.
Да кажа, че не бяхме шашардисани – ще излъжа. Всички много се стреснахме, определено искахме да направим нещо за горкото дете, та тя беше само на 17 години! Разровихме се из мрежата да намерим координатите й, да се свържем по някакъв начин с нея и да предложим помощ, съпричастност, приятелство.
Открихме телефонния й номер и администраторът ни й се обади. Попадна на майка й, която измърморила „О, не! Пак ли!“. И разказала една история… Девойката била абсолютно и съвършено здрава. Редовно намирала различни групи по мрежата, включвала се, завързвала приятелства. И след няколко месеца драматично обявявала, че умира. Прехвърляла се на нов форум/лист и повтаряла цикъла.
Майката не можа да даде обяснение защо дъщеря й прави така. Каза, че се опитали да я водят на психотерапевт, разговаряли с нея, убеждавали я да не постъпва така, защото е жестоко. Всуе.
Когато се случи всичко това преди време бях наистина объркана. Не можех да допусна, че има хора, които може да постъпват по подобен начин, наистина. Да полагаш толкова много усилия само и само да нараниш напълно непознати? Абсурдно звучи, поне за мен. Вчера обаче попаднах на Историята за Живота и смъртта на Джеси Джеймс. И вече съвсем се шашардисах!
За какво става дума накратко: 50-тина годишна дебела измамница в продължение на две години се преструва на мъж (пожарникар, поет, герой). Виртуалният й персонаж поддържа връзка по мейл, месинджъри и телефон с жена в друг град, разпалва обичта й, залъгва я и накрая се „самоубива“, оставяйки приятелката си да страда по „смъртта му“.
Извратеност.
17:26:23 ч., 14.10.2007 г.
Защо ли първата дума, за която се сетих, четейки горната статия, беше „вампири“??
19:25:02 ч., 14.10.2007 г.
Някаква извратена форма на Social Engineering 🙂
Те хората са казали да не дърпаш дявола за опашката, ама пустата му краста…
19:46:14 ч., 14.10.2007 г.
Преди около година и половина, че дори 2, имаше подобен случай. Тогава често влизах в един форум. За няколко месеца се появи нов човек и започна да пише доста добри неща по различни теми. В един момент тролът обяви, че е болен от СПИН и малко му остава, че бил решил да пообиколи света и да му се нарадва. Естествено последва някаква невероятна реакция на всички останали. Месец по-късно човек, който принципно рядко пише (но за сметка на това се логва под същото IP) каза, че „ХИВ-позитивният“ е ходил на екскурзия в Канада, но там се разболял от бронхопневмония и починал. Естествено отново имаше лавинообразна реакция до момента, в който измамата беше разкрита.
Явно не е единичен случай на кофти чувство за хумор.
20:04:49 ч., 14.10.2007 г.
Явно аз съм живяла цял живот заблудена, че подобни неща са немислими, че никому не би минало през ума да се гаври (пък било то и на думи само) със собственото си здраве и с живота си. Тъжно е.
22:55:31 ч., 14.10.2007 г.
туииистид 🙁
хрумва ми липса на внимание като причина за такова малоумно поведение…
23:14:04 ч., 14.10.2007 г.
Или пък просто са си психично болни.
00:35:46 ч., 15.10.2007 г.
Не са психично болни, социопати са. Което не оправдава действията им, само ги обяснява.
Социопатите не са луди (психично болни), те просто са антисоциални – разбират напълно последствията от действията си, обаче грам не им пука.
10:57:01 ч., 15.10.2007 г.
Както е казал поета, GIEV MORE DRAMA!
Прочетеното наистина ме разсмя, особено частта с 50-годишният пожарникар-поет-жена-самоубиец.
Интернет е доста ценен именно заради възможността такива неща да се случат.
Забавно е да се види докъде могат да стигнат хората…
12:58:34 ч., 15.10.2007 г.
А според теб социопатията не е остро психично заболяване, нали? Прекалено бързате да съдите, без да разбирате за какво става въпрос. Не е малоумие, тролене или извратено забавление, а непреодолима психологична зависимост. Наистина наподобява вампиризъм, такива хора могат да живеят единствено чрез другите, като образ в огледало.
Първоначалното приемане е възходящ процес, активно себедоказване, достатъчно, за да я поддържа, но растежът винаги достига границата си и тя няма избор, освен да „умре“ и да започне отначало. Ново начинание, ново познанство, нова любов, ново предизвикателство. Дълбоко в себе си тя знае, че не заслужава нищо, и „твърдото приемане“, безусловната любов, проявявана към нея, всъщност я задушават, карат я още повече да се самопрезира и мрази, като тези чувства несъзнателно ги пренася върху близките си.
Тя всъщност не е забавна, закачлива и свежа. Изглежда така само на една ръка разстояние. Отдолу се крие един огромен водовъртеж, отдавна погълнал цялата й вселена. Единствено важно за нея е постоянното усилие да драпа отчаяно нагоре и, честно казано, не й остава никакво време да се безпокои за сламките и хората, които може да повлече с тази цел надолу.
Така че, да, от тая гледна точка тя наистина изглежда като социопат. Макар че „разбирането“ е спорно, доколкото хората отвъд огледалото практически не съществуват. Тя гледа, но не вижда; слуша, но не чува; разбира, но не осъзнава. Живее в своята собствен паралелна вселена, която циклично се свива и избухва отново. И всяко ново начало отмерва стъпките на нейния живот, то е единственият смисъл. Светлината в тунела от идващия насреща влак.
В LEXX чух едно подходящо сравнение, което обобщава отговора на въпроса, защо тя го прави:
„What’s the point? The point is, that there’s always a new point. The points become dots. The dots form a line. The line becomes part of a bigger circle. What circle? The circle of life.“
Eating pattern? 😉
13:58:40 ч., 15.10.2007 г.
о, скоки, винаги си толкова забавен
14:35:18 ч., 15.10.2007 г.
така де, така 😛
20:24:09 ч., 15.10.2007 г.
Честно казано не помня много от психологията, която съм учила навремето. Но съм почти сто процента сигурна, че според дебелите учебници социопатията НЕ Е заболяване… Макар че мога и да бъркам, разбира се 🙂
20:43:24 ч., 15.10.2007 г.
Скокльо даде едно наистина добро обяснение. Преди не знаех причината за подобно поведение в интернет, но някакси не можех да се ядосам истински на хората, които се държат така. Чувството е по-скоро все едно си използван, все едно си по-низш от човека, който те е изпързалял. Накрая наистина оставаш да се чудиш какво е станало и защо случката те е разтърсила така.
10:08:11 ч., 16.10.2007 г.
Антония, социопатията Е психично заболяване, самата дума го подсказва 🙂
Но пък може да съм сгрешил в преценката си и в случая да се касае наистина за нея. Нещо като температурата – едни и същи симптоми могат да бъдат израз на доста различни причини.
Примерно оня „ХИВ-позитивен“ очевидно е бил социопат, понеже е приел нова самоличност единствено с цел да ожъне посятото от старата. Докато един нарцисист, какъвто предположих, че е случаят с момичето, не би имал никаква мотивация да го стори. Новата роля е бягство от провала на старата. Депресията й би била истинска, а заболяването – интензивно търсене на съчувствие и внимание, когато всички останали средства са изчерпани. Съответно директното, настойчиво поставяне на въпроса „какво не е наред“, би я оставило без изход и тя ще избяга, за да не се върне никога вече.
Разликата е тънка, но много важна – докато нарцисистът изгаря мостовете след себе си с цел да започне отначало, социопатът го прави единствено с цел да нарани другите хора, намиращи се върху тях. Нещо като отношенията между убийство при самозащита и предумишлено убийство. Макар че за пострадалите резултатът е твърде често идентичен 🙂
12:44:36 ч., 16.10.2007 г.
Разказаното не ми хареса.Представих си поне 7-8 човеци,разстроени и притеснени как се чудят с какво да помогнат на някой който има нужда от здрав пердах,не от помощ….
Абсолютно е противно да се подвеждат хората.Една от възможностите на мрежата,които не ме кефят..тутакси въображението ми ражда някоя плачеща девойка,разстроена,с разбито сърце че нещо се е случило на добрата и приятелка…омразно ми е да се манипулират хората
14:43:20 ч., 16.10.2007 г.
Покрай думите ти веднага се сещам за един тип, извършил убийство, защото виртуалното гадже му „изневерило“. Ако някой мисли, че текстовото общуване е равнозначно на приятелство, значи манипулира сам себе си. Въображението, освен плачещи девойки, ражда и недоразумения 🙂
12:33:08 ч., 19.10.2007 г.
Интересно!
Ако тръгна да се самоубивам – няма да го оповестявам – така и така вече никой няма да ми повярва. Ще рекат, че съм нарцисист или вампир.
Искам да внеса нов щрих в образа на обявявашия, че умира. Ние, българите, много обичаме да задълбочаваме връзките си. Сближаваме се. Разказваме на другия и майчиното си мляко. А после… После идва разочарованието. Раздялата. Често – някой нов враг, който на всичкото отгоре има привилегията да ни познава добре, заедно със ахилесовите пети и стави…
В по-цивилизованите общества, в тези с „отчуждените индивиди“, се спазват някои правила. Може да не се познаваш добре с хората в същия вход или с колежката отсреща, но „санитарната дистанция“ се изплаща след време, когато му дойде времето и забележиш,че си постъпил разумно. Това предстои да стане и в Интернет – участниците ще са по-въздържани, по-бронирани, по-защитени…
Както подобава на социопатили и виртуалноомерзени.
Та то(а)зи, изчезващия(щата), може би, иска да си спести момента на сближаване?
Приятен ден!
08:59:11 ч., 21.10.2007 г.
Страхът отравя живота, мога да ти го кажа съвсем сериозно. Това с „бронята“ е просто оправдание за страха, чист мелодраматизъм. Толкова често съм ползвал пред себе си и пред другите такива фрази, знам колко кухи са всъщност.
Запитай се кое е най-лошото, което може да се случи. Така ще правиш разлика между рационалната предпазливост и ирационалния страх. Не че ще помогне много, но поне ще гледаш нещата в очите.
Санитарна дистанция, дръжки. Точно обратното, отчуждаването е като чума – заразяваш се, почерняваш, погрозняваш, заразяваш другите, докато всички станат ходещи мъртъвци.
10:20:27 ч., 21.10.2007 г.
@disonans: Само да вметна, че девойката, за която аз разказах, е американка. Мейлинг листът ни е международен. Така че размишленията за „Ние, българите“ не са много правилни.
@skoklyo: Да, отчуждаването не е най-красивото нещо на света. Но понякога това е единственото решение. Например попаднал си на работно място, където шефът те радва, условията на труд и заплатата са ОК, обаче колегите ти те дразнят до смърт. По-добре ли е да се сближиш с тях, да късаш нерви до степен да намразиш работата си? Не е ли по-правилно да се отчуждиш, да го караш самотник, като по този начин се самосъхраниш? Или пък комшии, които са толкова отвратителни, че не искаш и дума да чуеш от тях, а те напират да те канят/да ти идват на гости?
Живеем нагъчкани като сардели. Навсякъде хора, хора… Не е нормално това. На човек просто му трябва уединение, за да си почива. А я се опитай да го постигнеш в София например. Няма как, просто няма как. Дори на Витоша да се качиш – навсякъде са плъпнали съгражданите. В собственото си жилище се чувстваш непрекъснато дебнат: съседите ще чуят кога излизам, кога се прибирам, каква музика слушам, в колко часа готвя (вибрирането на кухненския робот и на вентилатора се усещат на стълбищната площадка още), каква телевизия гледам, дори кога правя секс. Ужасно е.
Защо хората на село живеят с по-малко пари от нас, в уж по-лоши условия, а са по-здрави? Защото стресът от задължителното общуване не ги е застигнал, затова.
Понякога отчуждението е единственият начин да се предпазиш, да се защитиш. Практикувам го от няколко години и определено ми помага. Ограничих социалните си контакти драстично, общувам само с хора, които наистина харесвам, спрях почти изцяло random комуникациите с не(полу)познатите. На този етап от живота ми… май това е решението за постигане на някакво спокойствие.
18:51:38 ч., 22.10.2007 г.
Блах, много извратено наистина.
12:35:53 ч., 02.11.2007 г.
Без да съм чел коментарите бих искал просто да споделя, че според мен не е задължително да иска да наранява. Ясно е, че има проблем, просто не мисля, че е точно такъв.