Испания, началото

От два дни сме в цивилизацията (разбирай „В град, а не в курорт“) и се радваме на благинките й, изразени най-ярко в наличието на достъп до мрежичката милата. Е, малко бавен, че и позачезващ от време на време, но все пак. Ще мога да рапортувам как е пътуването so far поне. Давам наред.

28 септември. Или денят на голямото Are we there yet?

До такава степен съм свикнала да приготвям багаж за пътуване, че този път май поставих и световен рекорд по скорост – отне ми по-малко от 2 часа да извадя куфарите и дрехите, да ги подредя и да ги закотвя до входната врата, готови за потеглянето. Такси, летище, полет, всичко беше ОК. Е, малко досадно, самолетът беше пълен с не особено симпатични хора, но нямаше major драми, излетяхме навреме, кацнахме 10 минути по-рано, че и багажът дойде цял-целеничък. Поредната червена точка на Wizzair.

Намерихме гишето на Auto Europa лесно, обслужи ни симпатичен младеж с отличен английски (май-май единственият в цяла Испания), платихме допълнително 20 евро за пълна застраховка доброволно, защото се оказа, че пакетната не включвала повреди по гумите и стъклата (от крадци и вандали например) и получихме ключовете за новичко VW Polo. Съвсем лекичко се поскарахме с навигационния софтуер, че нещо се обърка от сплетените шосета около летището, ама сравнително бързо се намерихме и поехме на юг. Магистралата E-15 (от Валенсия към Аликанте) е перфектна, ограничението на скоростта се спазва горе-долу, освен леката скука (тъмно, морето не се вижда, а испанските радиостанциите хич не ни допадат) други премеждия нямаше.

В Benidorm пристигнахме към 9 и нещо вечерта, но поскитахме из улиците докато намерим хотела. Не, че нямахме адрес или че сградата не се виждаше отдалече, не. Просто Wayfinder-ът ни пращаше на 30 метра след вярното място, което в комбинация с еднопосочността на улиците в курорта, ни дойде като бая усложняващ фактор 🙂 А и Benidorm е един… Комплексът-мастодонт! Нашите Слънчев бряг и Златни пясъци са джуджета спрямо него. Маями Бийч е като малкото братче, честно. Четохме в Wikipedia, че местното население било около 60 хиляди души. Ама през август заедно с туристите народът надхвърлял половин милион! Иначе всичко е чисто, светлинки мигат навсякъде, персоналът е любезен, и палмите радват… ама толкова хора и хотели накуп… не, благодаря. Добре, че бяхме само транзитно там, една нощувка по пътя към юга, убедена съм, че не бих могла да си почина при подобни условия.

Иначе Calas Marina*** е много добър за категорията си, чист, подреден и пълен с испански пенсионери, които играха на викторина до полунощ в лобито. На закуска бяхме единствените хора под 50 години в целия ресторант. Тото вика, че испанското правителство явно няма нужда да праща 5000 пенсионери на море, те сами си ходят там. Факт. И като ги видиш как чистосърдечно се забавляват, сещаш се защо наричат възрастта им златна.

Много се чудих дали да пускам снимки. Едно, че първите дни повече цъкахме с език, отколкото с фотоапарат. Две, че връзката е хотелска все пак, влачи се като Владайската река. И три, че сме с ThinkPad-ът на Тото само, който е дребен и лек, да, ама с крива клавиатура и мижав екран, въобще не се вижда какво сме снимали, дума не може да става да коригираме кадрите по някакъв начин. В крайна сметка реших все пак да кача някоя и друга снимка, ей така, като инфо. Ако пък изглежда ОК (по чудо 🙂 ) – още по-добре.

Започвам с фасадата на Калас Марина, снимана по нощите:

А това е грамаданският хотел, извисяващ се от другата страна на улицата… и над целия комплекс:

Две снимки, направени в движение от колата, първо плажът:

… и нещо, което не го разбрах какво е, защото почти го бяхме подминали като го видях, а нямаше как да се върнем заради доста интензивното движение:

И май това е всичко за първия ден от почивката.

Публикувано на 28 септември 2008, неделя, в 12:01 am, в категория По пътя.